сряда, 19 февруари 2014 г.

Откъс от "Телевизия по кабел" третото произведение от трилогията "През мъртвите етажи на познанието"

                                             ТЕЛЕВИЗИЯ ПО КАБЕЛ


                                     (sateliticon)



                             моноспектакъл в стихове




                                         филм № 1

                                         ТРАНЗИТ

             (спомени от първите дни в емиграция: 1978-1980)


                                    "Печальный Демон, дух изгнания
                                     летал над грешною землёй..."




                            Звезден прах
                                         замрежва
                                            огледалото.
                            Отразявам те
                                             с очите
                                             на съня.
                            Бавно те
                                        изпускам, но
                            улавям те пак,
                            за да те
                            съхраня                      
                            в жест
                            и в танц
                            в нестройната си памет, и
                            за да те
                                          обединя в едно, 
                                      ще ми трябват —
                              лист
и молив само... и
свитък
      от измачкано
платно.
И полъх
от повяхналото лято...
и вечния
 въпрос
      на съвестта
дали е справедливо                      
красотата
да търси                                        
само
още
красота —
в която
себе си
да изживява
(с отблясъка
  на залеза
  отвън)
с лъчите
  на внезапната
поява                                   
от още
      неизбистрения
   сън,
(от още
  неизпитаната
  тръпка
  на още
незададени въпроси...)
със шепота
на тихи
стъпки —
когато
   стъпките
     са боси

и ходилата им
                       притискат
                            движението —
                                         във движение...
                            и красотата                                                    
                            с писък
                                      плисва
                            във дъжд
                                       от недоразумения,
                            в игра на плахи
                            светлини
                                       и сенки,
                            във танц
                            от който
                                        нищо не зависи...
                            ще мога ли
                                   все-пак
                                             в един оттенък
                            да уловя
                            прикрития му смисъл?
                            ...И след това —
                                         до теб,
                            във огледалото,
                            със шеговит
                              отблясък
                                        да проникна —
                            да отразявам
                            частите
                                          на цялото
                            в единството,
                            което
                                  съм обикнал?
                            Ще можеш ли
                                          на жест
                                                  да отговориш
                            със жестове,
                            които
                                  не следиш...
                            И след това
                                          във вечното
                            оспорване
                            да сбъднеш
                         плаха преходност...
                            кажи,
                            кажи, че тази
                                            вечер
                                                 е "на ужким",
                            разказвай
                                         за повяхналото
                                                         лято,
                            за празника
                                        на звездната
                            вихружка
                            в дълбокото
                                          око
                                               на планината,
                            за всички
                                        неизпитани
                                                    столетия,
                            за светлина,
                                        за капката
                                                 на устните,
                            за мигове,
                                        за танца
                            на дърветата
                            под звуците
                                 на грабнати
                            предчувствия...
                            Но ти замираш
                            — езерна тръстика —
                            в безветрието
                            между
                            два
                            въпроса
                            и след това
                            полягаш,
                            — многолика —
                            с дъха на любопитството
                            докосваш
                            разхвърляни бои
                            и стар триножник,
                            оскъдна светлина
                                                 отвън...
                            Ще може ли
                                        безсрамният
                            художник
                                      да пита
                                             срамежливия
                                                 си сън
                            за всичко във което
                            се съмнява:
                            във всичко, за което
                            си родена...
                            ще може ли
                            така
                                 да те
                                         създава,
                            че да си просто
                                             необикновена?
                            Постигнал ли е
                                           в теб
                            и опознал ли е
                            изгубеното
                                      свързващо
                                                 звено?..
                            Зачатие на
                                         времена и нрави,
                            вселена
                            върху
                            ленено
                            платно,
                                      изрично
                                      пожелана,
                            разпиляна,
                            открито
                                   непринудена,
                                      възторжена,
                            усмихната
                                       и обладана
                            от трите
                                      начала,
                                               ще можеш ли
                                               след танца
                            на пияните
                            ми вени
                                                да слезеш
                                               от готовата
                                                 картина,
                            да ме нахраниш
                                           с най-обкновеното:
                            със хляб
                                      и плод,
                                            и с чаша
                                                 тъмно вино?
                            И след това,
                                      в разлистената вечер,
                            — до огъня
                                         на плахия
                                                    живец —
                            със пръстите на
                                          търсеща човечност
                            да изплетеш
                            не дреха,
                                       а венец?

                            Дори венец
                                 от най-трънлива
                                                     лудост —
                            защото само лудите
                                                 творят,
                            дори
                                 в прегръдките му
                            с вик
                                   да се събудя...
                            какво
                                   ще ми
                            оставиш
                            за из път?
                            Парче от
                                        креда...
                            Снопче от
                                        коса...
                            Измачкано
                                      платно от
                                                   лен...
                            Навярно под
                                         изцапаната
                                      риза
                            завинаги
                                         ще отнеса
                            триптих
                            от усмивките
                            на Мона Лиза —
                                             за мен!
                            А, знаеш ли какво
                            ще ти
                                   оставя
                            в замяна
                            за напевната
                                           покана и
                            за всички
                                  разточителни
                                           октави
                            от музиката
                                  на познанието?
                            За още неизбродения
                                            сън, за
                            коприната,
                                   в която си
                                            заспала
                            — искрица от
                                       изгряващото слънце
                            във
                                географския ми
                                                  залез...
                            Вземи от мен
                                      — със нотите
                            на барда,
                            погалил
                                      лютнята
                            в един
                                далечен
                                       край —
                            тази песничка
                                      за Леонардо,
                            и чашка
                            жасминов
                            чай.
                            Подхващай ги
                                  със бронзовите
                                                   пръсти
                            — в прегръдката
                                        на хладно кимоно —
                            като камъчета,
                                   сред които
                                                    лъсва
                            едно
                            последно
                            съкровенно
                                          "Но!",
                            поръсено
                                       със палав прах,
                                           зареян
                            в светулките
                                           на мигове
                                           разрошени...
                            Часът на Шекспир...
                                      Скоро
                                        ще изтлеят
                            флорентинските
                                            ни нощи...
                            И новината
                                   хитричко
                                          просветва
                            с поднесеното
                            утринно
                                      меню:
                            ако името
                                        ти беше
                            Капулети,
                                       аз щях
                            да бъда
                                      Монтегю.
                            Различията
                                          в общото
                            наследство
                            дори
                            подклаждат
                            тръпката
                                       на устните.               
                            Но
                               този път,
                            преди
                                 да станат
                            бедствени,                
                            ще ги
                                  напусна.

                            Защото ти си
                                          винаги
                                                  картината
                            по всички
                                        ъгълчета
                                                  на света,
                            но аз не съм
                                           художникът
                                                 без минало —
                            творец на
                                      първородна
                                                  красота.
                            Размахът ми
                                          не е изричен,
                                                  гладък,
                            и няма как
                                          да го успокоя...
                            На четката ми
                                      зреят
                                       бавни
                                          капки
                            от гъста,
                                       пурпурна
                                               боя,
                            която се
                                съсирва
                                   в тежки бали, а
                            смразените й
                            чувства
                                      се оттичат
                            във тинест,
                                       недомит
                                           дренаж...
                            И двамата
                                         сме гости
                                                  на Италия.
                            Понякога ужасно
                                           си приличаме,
                            но носиме
                                       несъвместим
                                          багаж.
                            Парфюмът
                                       ти дъхти
                                             на вечни истини.
                            Аз мъкна куфари
                            от преходна
                                         лъжа.
                            Във Първи Кръг
                                   на трудното избистряне,
                            кажи ми...
                                   как да ти принадлежа?
                            Забрави ме.
                            Отчаяно.
                            Весело.
                            Превъзмогвай ме,
                                                малка жена.........
        (откъс)