КАТЕРИЧКА-ДАМИЧКА
откъс
Бушарчето
си спомня
за
Катеричка–Дамичка
…Но
дори Катеричка–Дамичка не ми вярва, а мен много ме боли, когато
Катеричка–Дамичка не ми вярва. Тя щеше да бъде най доброто ми приятелче, ако ми
вярваше. Тя е страхотна! Има големи, втренчени очи и черна шапчица с дантелен
воал, който постоянно я гъделичка по носа. Затова постоянно й се киха. За да не
й личи, колко й се киха, разтегля хилка от едното ухо до другото – и понеже
ушите й са нависоко, можеш да си представиш, колко й е дъла хилката! Дългата
хилка в контраст с големите очи й създават имиджа на умопобъркваща катерица.
Иначе е тантуреста като малкия Мук.
Въпреки
неотразимия й чар, понякога ми е мъчно за Катеричка–Дамичка, защото си мисля:
когато един ден се накиха до припадък, и изчезне този страшен гъдел в носа,
какво ли тогава ще разтегля хилката й от ухо до ухо? А всички знаем, че
катериците рано, или късно се накихват до припадък. И после всичко им писва.
Най–късно щом закъткат първата реколта от жълъдчета. За какво им е гъдел в
носа, когато вече си имат сладки ядки! Тогава единствената им грижа е да
дебелеят и да се отантурват по разписание. А някой виждал ли е отантурена
катерица да се пързаля по дъгата?
За
да не мисли за тантурестите дни, Катеричка–Дамичка го е ударила на тотален
гъдел с минимум накихване. В гората не остана непогъделичкан дъб!
Катеричка–Дамичка навсякъде си пъха сърбящото носле. Но не го почесва. Не
събира жълъди. Дори и най–породистите отминава, без да ги забелязва. Нали за да
усети къде какви жълъди се ронят, катерицата трябва да се накиха на място, а
Катеричка–Дамичка – я кихне веднъж, я не. Гъдилка дъбовете – нагоре–надолу,
нагоре–надолу с острите си нокти – а не ги накихва и не събира жълъди. И
дъбовете мърморят. Първо си викат “Ей, каква хубава катерица! Колко е пухкава,
какво воалче, какви очи, каква хилка! Откъде ли се взе? Ела, батко да ти покаже
жълъдче!” А после си викат “Тая май не е у ред! Не я свърта на едно място… да
не е крастава?” А ако – недай си боже – кихне с половин уста, направо си викат
“Лелеее, ма тя била по–голямо дърво и от нас!”
Другите
катерици развиват обонянието си под своя породист дъб с вида жълъди, който им
приляга, а Катеричка–Дамичка го подтиска на сто места и е загубила всякаква
представа за породите. Така на най–хубавата катеричка в гората постепенно
започва да й се носи славата, че е несериозна и за нищо не става. А с какво се
храни – да я съжалиш! С кора от крастав бряст! Хем недорасъл, хем сух като
сипей! А тя му вика галено “Фиданиус” – което означава “латински бряст в
предучилищна възраст”. Минал, недоминал покрай латинския бряст, Фиданчо се
цъкли насреща и усмивката му скърца като манастирска порта. И нали си няма
обоняние, Катеричка–Дамичка продължава да се надява, че под бряста ще намери
жълъди. И пада едно накихване под бряста… ама като е ялов…
Мъчно
ми е за Катеричка–Дамичка. Че няма да остане цял живот на брястова кора – няма,
ама си мисля… колко ще бъде тъжно, ако, така, както си е без обоняние, се окаже
с реколта от горчиви жълъди точно когато всички се затантурят…
Наистина
щяхме да бъдем много добри приятелчета с нея, защото и двамата обичаме да се
пързаляме по дъгата, ако не ни пречеше това носле. Нали си е запушено, за да не
протече, все към върхарите се вири, вместо да души по азимут. Пък и всеки път,
като се видим, така я засърбява, така я засърбява, сякаш нося торба жълъди. Да,
ама аз не съм дъб. Никога не съм бил дъб, няма и да бъда. Веднъж ми предложиха
и отказах. Който иска, нека става дъб и нека дъбее. Аз съм бушарче и бушея.
Така ще пише в енциклопедията, в която още нищо не пише за мен! Да, ама, освен,
че има запушено носле, Катеричка–Дамичка мисли дъболинейно и не може да схване
връзката между бушарчето и жълъдите. От една страна, като ме види, страшно я
засърбява носът и очите й се отварят широко и остават без дъна, и й идва да се
накиха и да се наяде три дни и три нощи, ама хем така, хем вижда, че не съм
нито перест дъб, нито юрнат бор, нито изсъхналия в предучилищна възраст
Фиданиус Росноклонков – а бушарче–клошарче с висящи уши и сплъстена козинка,
което не прилича на нищо вегетиращо и на нищо месоядно, защото направо на нищо
не прилича, и не се знае откъде, и какво е… и затова направо я хваща пушилката!
В началото овладяваше това разминаване между обоняние и зрение с рекордна хилка,
и приличаше на най–чаровната катерица, която бях срещал, и много й се радвах,
но не можа да ми прости, че нямам вид на това, на което й мириша и, за да не си
създава излишни противоречия, един ден рязко се отказа от обонянието в полза на
другите сетива. А аз още не бях
клошарче! Още спях в цели три хралупи на топло, имах пухкава козина, часовник с
верижка, тъмносини летни кънки, уолкмен и далекоглед с голямо, загадъчно
стъкло… Ама какво да правя, като не съм нито дърво–исполин, нито дори –
фиданчиус! Аз съм само най–малкото и най–безобидно зверче в усоите! Виновен ли
съм, че мириша на породисти жълъди и това поражда непреодолими противоречия? Ще
си мириша на каквото си поискам! А как се катерех по дъгата за секунди а
джобовете ми бяха пълни със захаросани плодове… и ушите ми се вееха гордо като
сателитни антени! Преди векове ли? Не! Само преди няколко месеца! Преди средата
на лятото, когато Катеричка–Дамичка изведнъж се гътна със страшна охтика в
гърлото и лежа в болница и щеше да умре от температура, и докторите се чудеха
какво става и как да й помогнат, и мислеха дори, че е грип чак от космоса… и
после тя… малко пооздравя… но вече… не е беше същата… Хремата не я пусна и нослето започна да й
служи само за украшение… Първите няколко дни ме гледаше така, сякаш току–що сме
се запознали, после се хвърли да гризе кората на сухия бряст, а сега – гъдилка
всички оперени дървеса в гората. Един вид –навсякъде имало това, което някои
мислят, че го нямало никъде… Разкраси ушите си със щипки за пране, намаза с
две–три капини муцунката си и започна да го раздава “ла катер фатал”. Ако бях
дъб, щях да се сцепя на две!
