Някои стихчета на Александър Бурмов включени в превод - преразказа на фентъзи сагата "Прокълнатия меч" от Пол Андерсен.
Част от предвовора:
......Нека в заключение да споделя с читателя каква радост изпитах, когато издателство "Елф" ми предложи спешно да се заема с този труден превод. Едно приятно предизвикателство, предхождащо новите ми авторски публикации в страната, защото така, се получи, че преводът на сагата за Скефлок стана първата ми изява на родния литературен пазар след безкрайни години емиграция!
.....
Изказвам сърдечна благодарност на моята приятелка Катя К., без която чувствената красота на това сказание едва ли щеше скоро да намери пълноценен еквивалент в образ реплика и стих.
Приятно четене.
преводач: Александър Бурмов
2002г.
— и след тези думи наистина запя —
Пролетен повей вълнува морето.
Трепват моряшки души.
С чайките литвам. От там, откъдето
някой за нещо греши.
Всичко е минало. Нека забравим.
Щом е било, е било.
Литвам. А всъщност при него оставам -
с куцо, подбито крило.
Пушек и пепел в изтляло огнище.
Люлка в любими очи.
Пак съм загубила нещо. Но… нищо -
куцата чайка мълчи.
Яростен вятър подгонва вълните.
Буря ги брули без срам.
Бял албатрос към скалите политва -
в лятното утро, но… сам!
Есенни капки танцуват в мъглата.
Трепкат сребристи води.
Всичко е преходно. Пясък. И вятър.
В пясъка – бързи следи.
Тръгва любимият. Право на север.
Буря в платната трещи.
В люлка игриви вълни го погребват -
куцата чайка крещи!
Сиви снежинки гнездят върху угар.
Тя се отърсва от тях.
Съм ли, не съм ли и аз като другите -
куцата чайка ли бях?
Песента не се хареса на Скефлок, защото предвещаваше неудача. Той се обърна встрани и подвикна на своите войни заповед да избутат корабите в морето и да заемат място на борд. Но щом се озова в морето, всякакви лоши предчувствия го напуснаха, върна се предишния му плам.
— Този вятър духа вече три дена… — каза бойният му другар Готланд — И май лъха на магия. Възможно ли е някъкъв вещер още преди три дни да е отплувал като нас на изток?
— Би било наистина страшно мило от негова страна да ни спести необходимостта да си заклинаме собствен вятър! — разсмя се Скефлок — Но след като вече цели три дни е в морето, значи корабът му все пак е изработен от смъртни хора. Нашите съдове са далеч по-бързи!
Вдигнаха платна и стройните, увенчани с драконови глави кораби се втурнаха напред. Те се носеха като самата буря, като литнал сняг в мразовития есенен вятър. Белезникави в лунното сияние, вълните клокотеха след тях, пътуването беше като лек скок през шумящите води. Пеш, на кон, или на кораби, елфите бяха най-бързите от всички феъри и още преди полунощ в далечината се мярна скалистият финландски бряг.
Белите зъби на Скефлок блеснаха в закачлива усмивка. И в духа на елфите, изрази емоциите си в мерена реч.
Рано пиле рано пее.
Който коли, той се смее.
Рано стигнахме на изток.
Финските вълни ни плискат.
Кукумявките се кискат.
Хайде, троли, идват гости!
Мечовете им са остри.
Знамето им – череп с кости.
Хей, съдба, съдба, съдбичке!
С тролите бъди добричка,
като се натръшкат всички!
Не им давай да се мъчат
щом отровната им злъчка
се разпука като цвъчка!
Хей, съдба, съдба, съдбичке,
С тролите бъди добричка!
Рано пиле рано пее.
Който коли, той се смее.
Елфите прибраха платната и се хванаха за веслата. В пълна бойна готовност флотът навлезе във фиорда, но пред очите на елфите не се показаха вражеските часови. Напротив, те видяха други кораби, изтеглени на брега – три човешки плавателни съда, екипажите на които лежаха окървавени на крайбрежните камъни.
Скефлок скочи на брега, в ръцете си държеше меч, мантията му се развяваше зад гърба му.
— Странно… — замисли се той.
— Изглежда са се скрили тук от бурята и са били нападнати от троли — предположи Готланд — Това трябва да се е случило съвсем неотдавна. А този, който ги е убил, в момента сигурно докладва на Илрид за случилото се.
Скефлок доволно подсвирна.
— Имаме необикновен късмет! — провикна се той към останалите. Не изглеждаше учуден. Вместо да затръби с рога, подаде безмълвен знак с меча си. Нито той, нито елфите ги беше грижа за самите убити. Това бяха обикновени смъртни, все пак. Командите наскочиха в плитчината и изтеглиха корабите си на брега. Няколко елфи останаха да ги охраняват, останалите Скефлок поведе по пътеката навътре в континенталната земя.
.......................
Е, та какво, че
към края на лятото
някой отпуска
студена ръка?
Никога винаги.
Само понякога,
само донякъде
става така.
Всичко се случва
в края на лятото.
Всеки навсякъде
ще разбере.
Може би никога.
Може би някога.
Само, че всякога
все по-добре.
Е, та какво, че
към края на лятото
нещо не ставало
точно съвсем?
Никога винаги.
Само понякога.
Само донякъде
има проблем.
Всичко се случва
в края на лятото.
Всеки навсякъде
ще разбере.
Може би никога.
Може би някога.
Само, че всякога
все по-добре.
Песните плисват
в края на лятото!
Всяко надвиснало
клонче звучи!
Никога всякога,
само понякога…
скършена билка
в сеното мълчи.
Житото люшва се
в края на лятото –
в светли вихрушки…
но ех, да не бе
тази проклета
и някак си всякога
люта градушка
от ясно небе!
Може би сигурно
в края на лятото
някой ще бъде
от някой желан?
Е, не чак толкова.
И не навсякъде.
Само понякога.
И не дотам.
Е, та какво, че
към края на лятото
някой отпуска
студена ръка?
Никога винаги.
Само понякога,
само донякъде
става така.
Е, та какво, че
към края на лятото
някакви никакви
дребни беди
все се натикват
по чуждите работи!
Днес. Или утре.
Сега. И преди.
Дивите сокове
пак са са се пръкнали –
вена до вена
над вехти треви…
Време в безвремие…
Сладост в безпътица.
Дивото лозе,
небрано, кърви.
Всичко се случва
в края на лятото.
Всеки навсякъде
ще разбере.
Може би никога.
Може би някога.
Само, че всякога
все по-добре.
Вино за никого.
Зрялост без стряха.
Така е понякога.
Смях през сълзи.
Капки от залеза
в края на лятото
зреят в зърната
на диви лози.
Грозд от жълтици
в смолистото вино.
Давам го, лисвам го –
меден запой.
Нищо, че виното
ми е невидимо,
нищо, че няма
къде и за кой…
Всичко се случва
в края на лятото.
Всеки навсякъде
ще разбере.
Може би никога.
Може би някога.
Може би всякога
все по-добре.
Пътища в сънища.
Кротко оцъклени
капки поръсват
лозарския кош.
Кой ще отпие от
кипнала бъклица
в първата мокра,
претръпнала нощ?
Вино за никого.
Дълго е чакало
в тази отпусната,
хладна ръка.
Никога всякога.
Само понякога.
Само донякъде
става така.
Сплетени корени
в сляпа прегръдка.
Плод върху плод
под безплодната
плесен.
В лозова сянка
тихо пристъпва
смътният крясък
на гневната есен.
Всичко се случва
в края на лятото.
Всеки навсякъде
ще разбере.
Може би никога.
Може би някога.
Може би всякога
все по-добре.
Може би никога.
Само понякога
пак на дланта ми
калинка пълзи.
Аз те обичам
в края на лятото.
Пиеш ли вино
от диви лози?
Вино за никого.
Зрялост без стряха.
Така е понякога.
Смях през сълзи.
Капки от залеза
в края на лятото
зреят в зърната
на диви лози.
Е, та какво, че
към края на лятото
някой отпуска
студена ръка?
Никога винаги.
Само понякога,
само донякъде
става така.
Може би сигурно
в края на лятото
някой ще бъде
от някой желан?
Е, не чак толкова.
И не навсякъде.
Само понякога.
И не дотам.
Е, та какво, че
към края на лятото
нещо не ставало
точно съвсем?
Никога винаги.
Само понякога.
Само донякъде
има проблем.
Всичко се случва
в края на лятото.
Всеки навсякъде
ще разбере.
Може би никога.
Може би някога.
Само, че всякога
все по-добре.
Може би никога.
Само понякога
пак на дланта ми
калинка пълзи.
Аз те обичам
в края на лятото.
Пиеш ли вино
от диви лози?
Дивите сокове
пак са са се пръкнали –
вена до вена
над вехти треви…
Време в безвремие…
Сладост в безпътица.
Дивото лозе,
небрано, кърви.
Житото люшва се
в края на лятото –
в светла вихрушка…
но ех, да не бе
тази проклета
и винаги всякога
люта градушка
от ясно небе!
Е, та какво, че
към края на лятото
всякакви никакви
дребни беди
все се натикват
по чуждите работи!
Днес. Или утре.
Сега. И преди.
Грозд от жълтици
в смолистото вино.
Давам го, лисвам го –
меден запой.
Нищо, че виното
ми е невидимо,
нищо, че няма
къде и за кой…
Пътища в сънища.
Кротко оцъклени
капки поръсват
лозарския кош.
Кой ще отпие от
кипнала бъклица
в първата мокра,
претръпнала нощ?
Вино за никого.
Дълго е чакала
тази отпусната,
хладна ръка.
Никога всякога.
Само понякога.
Само донякъде
става така.
Вино за никого.
Зрялост без стряха.
Така е понякога.
Смях през сълзи.
Капки от залеза
в края на лятото
зреят в зърната
на диви лози.
Песните плисват
в края на лятото!
Всяко надвиснало
клонче звучи!
Никога всякога,
само понякога…
скършена билка
в сеното мълчи.
Всичко се случва
в края на лятото.
Всеки навсякъде
ще разбере.
Може би никога.
Може би някога.
Само, че всякога
все по-добре.
Сплетени корени.
Сляпа прегръдка.
Плод върху плод
под безплодната
плесен.
В лозова сянка
тихо пристъпва
смътният крясък
на гневната есен.
Всички права запазени!
