Откъса от Порцеланова маска е публикуван за първи път във фентази сборника "Звяр Незнаен" на издателство "Елф" през 2003г.
Extracts from “Porcelain Mask, a Bulgarian
saga”, 1995
/"ПОРЦЕЛАНОВА МАСКА – БЪЛГАРСКО СКАЗАНИЕ", 6-та глава/
~~Песен шеста: Магия среща
магията~~
~~
Мятай се! Тичай! Замирай.
Пролазвай.
Вляво и в дясно. Нагоре.
Надолу.
Повей от ствола на бясна
топола!
Само, че... само, че...
цопнало камъче...
Хулено злато. Пеперуда в
полата.
Брулено лято. Стръмни
години.
Лека ръка върху тежки
капини.
Плакната глъч на нечакана
близост -
изворче бликва под кърпена
риза.
Стрелкай, се, скачай,
завихрена бедност!
Тичай, не спирай, първа в
последните.
Тичай, не спирай, нали се досещаш?
Може би - нищо. А може би -
нещо...
Като лист. Като цвят. Като
пчелният глад. Като майският бръм. Ту напред. Ту назад. Като беден богат в
подарения сън. Като длан върху длан. Като глезен навехнат. Като есенен допир до
мократа дреха. Като дим - но незрим. Като вик зад завоя. Като всичко, което не
знаем какво е. Като сянка във вир - не до там уловима. Като бял тебешир върху
зимна картина. Като дива следа на лисица в гората. Като жива вода под затлачено
блато. Като някой добър, ако всъщност е никой. Като нощно хоро в полуделили
тръстики. Ту напред. Ту назад. Ту нагоре–надолу. Като повей от брулени, медни
тополи. Като ленен кенар върху крехки десници. Като сърмена, кривнала, лека шевица. Като тежест, която
незримо притиска. Като най–незавидното любопитство. Като нещо, пробождащо
тънките вени. Като снопи, от бурята оросени - тичай, не спирай, боса коприва,
стрък над мътилка! Не само дива, но неразказана болка на билка! Тичай, не
спирай, детство без обич. Камък от прашка. Лошава, рошава Пепеляшка - крива
тояжка в пръсти от мляко. Бегла усмивка от никой за някой. Скок в неизвестното.
Птица във храста. Някакво много затънтено място. Някак напълно променлива
кроткост. Гръм над скалите и стон под дървото.
Вярно ли чух, че... мъничко
пухче?
Веяно късче... Крило върху
пръстче...
Илка разхождаше кученцето
Лиско, подскачаше на босите си нозе и си тананикаше нещо точно толкова
несвързано и объркано, колкото горното. Едно посрамено слънце се снишаваше над
върховете на дърветата.
Защото тя не само
разхождаше кученцето, но и отиваше там, до онзи вир, където преди няколко дни
един принц й се беше похвалил с прощъпулното си вълшебство. С усета на малка
магьосница тя знаеше, че тази вечер ще спечели нещо... и ще загуби нещо. Но кое
от двете щеше да натежи повече - това не знаеше.
Бурат я чакаше, седнал на
тревата до самата вода. Той чу стъпките й, но не стана да я посрещне. Илка се
свлече до него на тревата. Известно време мълчаха.
— Е? - попита тя.
— Нищо. — каза той.
— Знам защо ме повика и
какво искаш.
— Не знам вече какво искам.
— каза той.
— Искаш наградата на тиран
и повелител, която толкова глупаво ти обещах.
— Не е късно да поумнееш. —
каза той и хвърли едно камъче във водата. Очите му останаха забити в чакъла.
— Ще ти я дам, въпреки, че
това е последното нещо, което една чинна мома трябва да направи, но аз съм
решила да ставам самовила и друго не ме интересува.
— Така ли? — промълви
безизразно князът.
— Какво ти потънаха
гемиите? — попита Илка — Моите отдавна са на дъното, ама не се предавам.
— Блазе ти. — каза Бурат.
— Нахален, на всичкото
отгоре! — каза Илка.
— Лесно ти е. — каза Бурат
— Лесно ми е?! На мен,
момата?! Е, да... нали според теб не съм нито чинна, нито какво беше друго не
съм.
— Кога съм казал такова
нещо? — попита Бурат.
— Не си ли спомняш?
— Извинявай.
— Нали се хвалеше, че
всички породисти кобили били в краката ти! Ето ти още една. Давай. Галоп!
— Кога съм се хвалил?
— И това не помни. Давай.
Тропай. Можеш да забравиш всичко след това.
— След кое.
— Хайде, да свършваме
по–скоро, че ще се откажа.
— Добре, де. Чакай малко.
— А, бе... ти да не би да не знаеш как става?
— А ти знаеш ли?
— Аз?! А, бе ти княз ли си?
Така ли се печелят войни?
— Не съм княз, а хан.
— Пак старата песен.
— Извинявай.
— Е? Свършихме ли? Да си
ходим тогава.
— Не сме свършили.
— Не казвай само, че не си
подковал нито една кобила!
— За какво говориш.
— За това, че може и да сме
приятели, но всяка селска мома е в краката ти!
— Още ли сме приятели?
— Слушай, княже, това т р я б в а
да се случи. Аз го искам. Искам да бъда посрамена. Разбра ли?
— И аз го искам.
— Аха. Започна да говори
като тиран и повелител. Хайде, давай. Няма да те каня с баница и вино!
— Изобщо не ме каниш. Само
се правиш на важна.
— А ти не се ли правиш на важен?
— Не.
— Княже, ако мислиш, че не
съм наясно по въпроса, много се лъжеш. Магиите са си магии, но да покосиш една
селска мома, не е кой знае каква наука. И след като можеш да го направиш със
всяка, защо да не бъда аз? По–лоша ли съм от останалите? Да не съм пужава? Ако
караш наред, започвай с мен. Това ще ме отличи.
— Какви ги говориш.
Илка притисна с длан косата
си и доближи лика си до неговия.
— Не съм болна да приставам
на князе. Но аз съм самовила, глупако... забрави ли?
— А, бе... ти ще престанеш ли
да ме обиждаш?! — разяри се Бурат, повали я на тревата и започна да я гъделичка
колкото сила имаше. Момата присви лакти в отбрана и сълзите й рукнаха. Тя се
гърчеше и се опитваше да се изтръгне. Сукманът й се заметна високо над
колената.
— Спри! Убиец! Ще ме
умориш!!
Бурат нямаше намерение да
спира.
— На ти, проклета самовила,
на ти!
— Спри!! Обещаваам, няма...
нямааа... вече да ти давам никакви награди! Махни си израстъците, бе!
Бурат спря да я гъделичка
почти така внезапно, както беше започнал. Вдигна я да приседне и я прегърна
през раменете. Момата бързо закри колената си, избърса си сълзите и го погледна
в упор.
— Е?
— Пак ли почваш? — подразни
я князът — Ще започна и аз!
— Не, не почвам, не почвам!
Ох! — сега той лекичко я беше гъдилнал под мишницата. С притиснати към тялото
лакти, Илка си отметна косата и оправи сукмана над рамената си. Гледаше го
закачливо под падащата коса, но очите й продължаваха да се пълнят със сълзи -
може би от гъделичкането. Бурат се почеса по коляното.
— Да ти кажа правичката,
Илче... — призна си той — Хич не знам как става. Тя положи главата си на
дясното му рамо и също си призна нещо.
— Ох, и аз не знам... нито
как става, нито дали искам.
— Така по–приличаш на
човек. — каза той.
— Стига, бе!
— Сега какво ще правим,
Илче? — попита князът — Момата се изкиска и подритна едно камъче. — Може ли? —
промълви неочаквано той, като я извърна да застане с с лице към него и започна
да разкопчава илиците на шийката й, без да дочака отговор.
— Ама... ти... наистина ли?
— попита плахо момата.
— Наистина.
— Ама... трябва ли?
— Трябва.
— Добре. Ох, гъделичкаш ме!
— тя присви рамото към бузата си, като инстнктиво стисна илиците - но бавно ги
отпусна — Само от тази страна. От дясно. Малко. Не повече! Моля те!! Не
повече! С т р а х ме е.
— Няма страшно. — каза
Бурат, но ръката му трепереше. Внимателно оголи дясното й рамо. То беше гладко
и крехко като брезова кора. Бузите на момата пламнаха. Князът докосна устните
си до нейните. Те обаче не помръднаха. Оставаха сухи и схванати.
— Искам да те целуна... —
промълви той.
— Ето, целувай ме. — но
устните и не помръдваха. Князът плъзна дланта си към дясната й гръд.
— Ей! — каза момата.
— Ей! — каза Бурат.
— Ръката ти е топла и
влажна... — каза момата и присви очите си.
— Илке... — каза Бурат.
— Да? — каза Илка. Устните
й останаха полуотворени и сами докоснаха неговите.
— Илке! — прошепна Бурат и
устните им за миг се сляха, но пак се отдръпнаха. Ръката му бавно оголи дясната
й гръд, която приличаше на малка златна ябълка със сини жилки. Плъзна се надолу
и дълго я целува.
— То било хубаво... —
прошепна момата. Бурат вдигна главата си за да я целуне по бузите и по челото.
— Аз какво ти казвах! —
заяви той.
— Стига бе! — тя го перна
лекичко с длан — Получи ли подаръка? Хайде да си ходим.
— Още малко... — настоя
Бурат и внимателно извади и другата й гръд. Сега ябълките бяха две.
— Много е смешно! — каза
Илка, без изобщо да се усмихва.
— Кое?
— Ами така... Стоя... и
срамотиите ми на показ... а аз стоя... Така и мама не ме е виждала, знаеш ли? А
сега и кучето ни гледа... — внезапно сълзите й отново рукнаха — Ох, княже! —
каза тя и силно го прегърна — Ох, княже! Твоя съм, ама като много ме е страх...
— ръцете й неудържимо галеха гърба му — Твоя съм! Разбираш ли?
— Искаш ли да спечелим една
война? — попита Бурат.
— Коя? — попита тя през
сълзи.
— Тази. — каза Бурат и
потопи ръце в косата й — Тази...
— Сега ли? — попита Илка.
— Сега.
— Искам! Искам! — дланите й
лудо го галеха, рошеха косата му, препускаха по гърба му и тя цялата се
извиваше като бръшлян, но внезапно замря и го погледна малко странно — Ами ако
не я спечелим?
— Хайде бе! — каза Бурат,
но очите му също се насълзиха. Сърцето му лудо биеше. — Как пък не! — без да
разбира какво прави, той смъкна дрехите й на тревата. Две хладни колена го
обгърнаха, но допирът им пареше. Коремът му се плъзна като шейна в някъкъв
топъл, мокър сняг и до съзнанието му бавно достигна представата, че това е
нейният корем. Сега знаеше, че притиска в ръцете си жена, но и вече някак
знаеше, че това не е като да притискаш нещо в ръцете си, а като да си част от
нещо - огромен и малък, блъскан от бурите и вкоренен. В ноздрите му нахлу
уханието на първите капки от ледените висулки през март и той надникна от снега
с любопитството на едно смешно качулато растенийце. Светът наоколо неудържимо
се променяше.
Устните му се плъзнаха към
нейните някак мъчително, така както растенията се откъсват от прегръдките на
пръстта. Бурат преглътна сълзите си и леко отметна глава, сякаш отърсваше
последни пролетни снежинки.
— Почти забравих... исках
да ти кажа нещо...
— И аз исках да ти кажа
нещо... — догониха го думите й, но той не дочака да разбере какво.
— Обичам те! — възкликнаха
и двамата почти едновременно. Очите им бяха неестествено отворени.
От дробовете на Илка се изтръгна болезнен вик,
след което тялото й за миг замря,
оголено като есенна угар.
Сетивата им възприемаха две различни годишни
времена. Но един странен часовник веднага ги срещна пак - този път в зноя на
лятото. И те отплуваха. В тясна, насмолена лодка без гребла. Морето ги люшкаше,
носеше ги не се знае къде - обкръжени единствено от хоризонта - и можеше да ги
погълне, но нямаше да може да ги раздели, защото бяха готови да се удавят
заедно. Като разбра това, то ядосано ги изхвърли на брега - с един последен,
мощен тласък, разпилян в солени пръски. Тук сетивата им отново се разделиха:
Бурат се беше изтегнал на ухайни, напечени скали, а Илка - на мокрия пясък.
Вълните още дълго облизваха нозете й. Само този крайбрежен ветрец галеше и
двамата. Както и дъхът на отскубнати водорасли.
Пътешествието свърши. Бяха
познали тайнството на любовта.
Намираха се отново на тяхната поляна. Бурат лежеше, вперил взор
в черните върхове на дърветата.
— Ох, как те обичам! —
прошепна той.
Илка се надигна над него.
Започна да го гали - дълго и внимателно, и
много нежно, с връхчетата на пръстите и връхчетата на падащата коса.
След това внезапно скочи и така, както майка й си я беше родила, се разтича по
поляната с протегнати към върхарите китки.
— Аз съм самовила! —
подвикваше тя — Аз съм вече истинска самовила, обичана от княз! — кученцето
Лиско заприпка след нея, изпълнявайки любимите си номера: скачаше като сърна
над високите треви и се премяташе във въздуха. То беше наистина това, което
името му подсказваше: едно полудиво животинче с огнени очи, остра муцунка,
уши като шишарки и впечатляваща опашка - повече лисица, отколкото нещо друго.
Освен това Лиско никога не лаеше. Когато след една дълга засилка полетя към нея
в стойката на отлитаща яребица, тя го пое и го завъртя около себе си, като
отново си тананикаше нещо подобно на долното.
Мокричко, миличко,
топличко, сгушено, хитро носленце на най–непослушното топче от тъничък патешки
пух... цялото - чувственост, цялото - слух! Дай си ми лапичка, ласка загатната!
Прах от кълбо на отминали стъпки! Пъпка на пролетно, върбово мятане! Бързей в
потока. Качулка от кръпки.
Бурат се подпря на лакти и
се вслуша. Стана, отиде до потока и наплиска лицето си. Върна се - но малко
по–далеч - и седна под едно голямо, белезникаво дърво. И той мислеше нещо свое.
Нека да облегна гръб в
короната на перест дъб. Нека трепна с въздух чист в зеленото на всеки лист.
Нека всяка твар ме души. Нека видя. Нека слушам.
— Чуваш ли? — прошепна
неочаквано той.
Илка, приклекнала над кученцето
в другия край на поляната, мълчаливо се извърна към него. Ако имаше човешки
глас Лиско щеше да се закълне, че си казаха нещо.
— Чуваш ли... Чуваш ли?
— Глас в тъмнината!
— Крила на прилеп.
— Полъх приятен.
— Вик на елен, уловен без
приятели!
— Силата скрита е в топла
хралупа.
— Чуваш ли? Страшното тропа
и тупа!
— Нека в гъстака отново се
гмурне.
— Нека след него и аз да се
втурна!
А някъде зад планината, в
Тракия, където нощите са кристално ясни, сатир Валентин беше събрал около себе
си хора и животни, и усмихнато им хортуваше:
— Магия само магията среща
на хладен пясък, в усои редки. Щастливите само света усещат с дванайсет
милиарда вълшебни клетки. Магия само магията вика през континенти и през
години... вълшебни извори тихо бликват където боса магията мине. И нека има
езични хора, които тайно й се покланят - с ръце нагоре и все нагоре: против
канони и през забрани!
Като лист. Като цвят. Като
утринен хлад.
/"ПОРЦЕЛАНОВА
МАСКА – БЪЛГАРСКО СКАЗАНИЕ", откъс от седма глава/
~~
Песен седма ~~
~
Този мартенски дъх… Тази първа
коприва… Тази ласка, така неудобно парлива… Този тласък напред… Този крясък на
птица… Този път под влудяващо ярка зорница… Накъде… и защо се върти хороводът в
този див аромат от посоки през брода?
Този лист. Този цвят. Този утринен
хлад. Тази сенчеста сила. Тази свилена мента в легло от босилек… Защо… без
причина… докрай се напряга тази живнала, жилава клонка над прага?
Виж, виж! Не грешиш.
Там, там… смях и срам…
Виж, езичницата срича
ту вълшебства, ту проклетства,
ту се смее, ту обича…
този миг. Този свят.
Този вик. Този глад. Тази бяла ръка. Този поглед, отправен като бърза река
върху камък неравен… Докъде… и защо… докога ще изглажда упорития път, тази
рукнала жажда?
Тази тънка снага. Тази пролетна
нива. Тази първа шега в скута на самодива. Накъде е повела сега хоровода тази
още не раждала, мокра природа?
Тази нощ ли зачена? От човек ли? От
слово? Затова ли в зори, без причина, отново разтопеният изгрев, изтръпнал, се
свлича върху локва от сняг, до примряло кокиче?
Кой така се промъква от утро до
мръкнало – под старата слама, зад пръст и зад камък? Кой, полегнал, отпива от
сенчеста сила върху свилена мента, в легло от босилек? Кой е той? И защо си
прикрива лицето? Що за бъкличка къкри от тъмно до светло?
Що за свирка надпява щурешката
врява?
Що за шупнала шарка в шубрака се
мярка?
Смръщен кърт? Шарен смок? Или –
язова плитка? Или – трънче от глог до напъпила шипка? Или – мляко в бреза? Или
– козя усмивка? Или – лети лозя за резлива разпивка? Или – тези така ококорени
църкели на облажено-важните, шашави щъркели?
Като първия смерч на узрелия вятър,
като повей от смърч и от бор, и от папрат… Ту пред теб. Ту зад мен. Като дъб.
Като клен. Като вечно зеленото, шеметно стреме върху живия плет, до гнездящото
време…
Като вест. Като знак. Като – днес.
Като – пак. Като гост. Като плод. Като този живот. Като стъпка до стъпка и
всичко безспорно в тази стръмна гора, сплела корен връз корен… Като още
несмогнато вече-било…
Като огненото колело!
(Край на откъса от седма глава)
