Етюд ( I ) Коя си ти?

                                     Е Т Ю Д

                                          ( I )

                        Коя си ти? Пчела, или поляна

                        със хиляди узрели цветове?

                        Какво си? Китка билки, или рана

                        в която се измиват светове?

                        Коя си ти? Момиче, или цвете?

                        Земя и връх... начало, или сила?

                        Или си пролетна трева, пробила

                        замръзналата мъдрост на планетата?

                        Та ти съвсем не си се променила

                        в годините, прекарани без теб...

                        откривам те. И странната ти сила,

                        и вятъра в събудената степ,

                        и тънкия поток, понесъл

                        невидимите сокове на хляба.

                        Която и да си - със теб е весело

                        и сигурно... и както трябва.

                        Не, времето не е пустиня,

                        не е изсъхнала простряната ръка...

                        Откривам те... и времето е синя,

                        дълбока, истинска река,

                       

                        и болката й странно ме разглезва,

                        и сядам до забравен слънчоглед,

                        и някъде на мокрите ми глезени

                        прокапва горски мед,

                        и с бързея на ручеите тичам

                        по вените на черните коне,

                        обичан съм и истински обичам -

                        човешка кръв, и връх усамотен,

                        и тяло на зелените ти длани,

                        стрела и лък, и жива тетива.

                        ...Извират разпиляните свани

                        от седем разиграни сетива,

                        а ти ме раждаш в бавното откъсване

                        - усмихната, завинаги събудена -

                        в ръцете ми, от сока ти напръскани,

                        замряло е първичното учудване...

                        Коя си ти?

                        Пороен сок, без дъх ще те погаля

                        и нищо, нищо повече не трябва,

                        за да попият жадните ми стави

                        оплождащата истина на

                                              хляба.

                                        Е Т Ю Д

                                           ( II )

                        От обич и омраза уморени

                        увисваме на всеки кръстопът,

                        като въпроси още неродени,

                        които вече трябва да мълчат,

                        но крехкото във нас е още живо

                        и чисто е най-буйното в кръвта -

                        все още ни се случва да постигнем

                        в омразата единство с любовта

                        и все така в живота си понякога

                        със времето безмилостно ще спорим,

                        за да уцелим после, като ябълки

                        посоката на скрития му корен.

                       

                                           Е Т Ю Д

                                             ( III )

                        Разкъсана е пъпната ни връв,

                        но само с пъпна връв не се живее.

                        Нощта - съсирана в небето кръв,

                        но изгревът под нея розовее.

                        ...Очите ни ще станат ручеи,

                        дъхът в листата ще шуми,

                        да бъдеш мъртъв не е скучно,

                        телата ни не са сами -

                        във семената те са скрили

                        посоката на своя път...

                        а колко бавно, бавно гние

                        коравата им, зряла плът!

                        Узрели, ябълките раждат

                        едва след първата слана...

                        ...И тази жажда, тази жажда

                        по сбъднатите семена!

                                ПРИСЪДА

                        Процесът на творчеството

                        завършва

                        с пожелание

                        за амнистия.

                        Съдът

                               оправдава

                        голямата

                                 истина.

                        Но за

                              думите

                        има

                            присъда

                                     подписана:

                        думите

                               трябва

                                       да отлежат,

                        за да могат

                                      отново

                        да бъдат

                        написани

                                  з а  п ъ р в и  п ъ т.

                                   София 1974г

ДИДАКТИЧЕН СОНЕТ

                            ДИДАКТИЧЕН СОНЕТ

                        Раздавай, ако можеш да раздаваш,

                        прощавай, ако можеш да простиш -

                        посредствено е да се разпродаваш,

                        когато можеш да се подариш.

                        Закриляй, ако можеш да закриляш,

                        затопляй, ако имаш топлина,

                        разкрепостявай, без да си отиваш,

                        но сам не ставай крепостна стена.

                        Зад нея може всеки да се скрие -

                        нападнатият винаги се връща.

                        Стената все за някого се бие,

                        но никога, за никой не е къща.

                        СОНЕТ ЗА ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ

                        ПИСМО № 1

                        (престо)

                           Уважаеми прадеди!

                        С машина на времето

                        изпращам проблеми

                        за Вашето образно

                                   мислене.

                        Решете ги някак

                        на Вашето

                                  пряко

                        ниво

                             на първично 

                        разискване!

                       

                        ОТГОВОР № 1

                        (адажио)

                           ...от каменописеца Трендафил Каменоеров

                                        (драма)

                        Аз на страстите съм роб каза първиъ питекантроп.

                        Хоп троп допълни жената с хубавите бърни.

                        Ясно каза питекантропът в дясно.

                        Браво каза питекантропът в ляво.

                        Средниът мълчеши дорде не го зачешът.

                        Иди, че ставай филантроп каза пследниъ питекантроп.

                        ПИСМО № 2

                        (алегро)

                        Коригирайте

                                    времето

                        преди да отнеме

                        епохални,

                        но кратки

                        минути!

                        ОТГОВОР № 2

                        (пиано)

                        За незнаен потомък

                        издълбах на отломък

                        със замах:

                        "Заповядайте утре!"

                        ПИСМО № 3

                        (анданте)

                        Утре те ще надвиснат,

                        ако  д н е с  не натиснете

                        с активната си дипломация!

                        ОТГОВОР № 3

                        (кресчендо)

                        Вие май сте намислили

                        само нас

                        да накисвате?!

                        Ама-ха!

                        Бюрокаменация!!

                       

                        П.С.

                        (модерато)

                           Потомци!

                        Не искам

                                 да пиша

                                          утопии.

                        Излишно е.

                        Имам опит.

                        Не обичам

                                   тарикатите

                        и нерешителните подлеци.

                        Творчеството

                                      е война,

                                               която

                        не се печели

                                      със венци.

                        Нека други да дълбаят

                        във времето

                        инициали

                        на безценно име.

                        не обичам

                                  реквиемите

                        и нямам

                                 химни.

                        Живях,

                              за да казвам

                                           това,

                        което мисля.

                        нека оставя

                                    само прах,

                        обикновен

                                  като

                                       истина...

                        СОНЕТ ОТ НАЙ-НОВИЯ ЗАВЕТ

                                   ( I )

                        А бе, това, което имам да казвам

                        е може би казано.

                        И поетите дрънкат напразно -

                        забелязал съм.

                        Приятен звуков фон

                        от разстояние.

                        Особено ако не им се обръща

                        внимание.

                        Кой не завижда на глухите?

                        Кухите.

                        Има ли в поезията смисъл?

                        Зависи.

                        Някои се впрягат безвъзвратно -

                        не им е приятно.

                        Други искат още -

                        искаха и снощи.

                        А някои си мислят даже:

                        "Той всичко ще си каже..."

                        СОНЕТ ОТ НАЙ-НОВИЯ ЗАВЕТ

                                  ( II )

                        Защо ли в уютната,

                                          мудна,

                                                 комфортна

                        и не много

                                    спортна

                                             съдба

                        е винаги пълен

                                       стадионът

                                                 за футбол

                        и празен

                                  тепихът

                                           с борба?

                        Борбата е ужким

                                          прастара традиция

                        и гордост, нали - един вид...

                        нали е прочут със борци...

                                                 и със вицове

                        народът ни смел...

                                             духовит?

                        Дали в улисията свършиха дребните?

                        "Ех, улисиьо безмерна

                                               модерна!"

                        "Дали пък не са

                                        тез билети -

                                                     служебни?"

                        "Дъл не ги дават

                                         на черно?"

                        Това не е ново,

                                        ще кажете Вие,

                        това си го

                                   знаем

                                         без теб.

                        Така е.

                                Но аз ви предлагам

                                                   един

                        нов,

                        н е п р о д а д е н

                        билет.

                        "Билет ли?"

                        "Браво!"

                        "Това е фортуна!"

                        "Билетът звучи утешително!"

                        Не бързайте.

                        В този

                        тепих

                        без трибуни

                        няма

                        зрители.

                        "Добре де! Но тя май...

                                       е мътна и кървава...

                        Борба...

                                 със кого...

                                             до къде..."

                        Ще видиме.

                        Гонг!

                        Откриваме

                                   първо

                        борбата с

                                  "Добре де, добре!"

                        СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА

                                     ( III )

                        В неонови нощи

                        хартиени мозъци

                        в книжни критерии

                        злоупотребяват

                          с материята.

                          Зелените площи

                        заселват с концепции,

                        с панелна любов

                        от сглобяеми секции,

                        боядисани в розово.

                        Но моята истина

                             е идеална:

                        ежедневна

                             и кална,

                        гениална

                             и глупава,

                        н а ш а т а истина

                             на живите трупове.

                        Опитайте с взрив,

                             с архимедови лостове -

                        нашата истина

                             е толкова проста,

                        далечна

                             и непоколебима!

                        Нашата истина -

                        за да я имате

                        и, ако ви пречи -

                              да я помръднете,

                        нашата

                        истина

                        първо

                              ще сбъднете!

                        СОНЕТ ЗА СТЕНАТА

                                      ( I )

                        Права си.

                        Ти ме чакаш дълго -

                                 аз не се прибирам.

                        Не питам къде си

                        когато те няма.

                        Очите ми са

                                    ледено-прозрачни,

                        а ласката ми -

                                     суха лятна пръст

                        в сърцето на опожарена

                                                степ.

                        Права си.

                        Не се раждам

                                     в ръцете ти

                        и дори

                               не умирам

                        върху теб.

                       

                        Права си

                                 без мене

                                          да поливаш

                        несбъднати лехи -

                        желана пролет

                                       в сухо лято.

                        Прави са

                                  и птиците,

                                             когато

                        гладуват

                        със трохи.

                        Права си.

                        Животът ни е

                                     муден,

                        животът ни е

                                     като статия,

                        претъпкана със

                                       мъдрост -

                        скучна,

                        тежка...

                        Права си.

                              И може би това ти е

                        единствената

                              грешка.

                        СОНЕТ ЗА СТЕНАТА

                                    ( II )

                        Бъди спокойна - аз ще си отида

                        без паника, сълзи и нервен смях -

                        ранен до някъде, донякъде обиден,

                        но пак такъв, преди какъвто бях.

                        За теб ще мисля без да пожелавам

                        това, което друг ще наследи -

                        и с него ли ще бъдеш пак такава,

                        каквато си била със мен преди?

                        Ще има нежност, недоразумения,

                        сълзи... и после малко страст,

                        и от това, което ни променя -

                        мъчителното, ежедневно щастие.

                        Бъди спокойна, аз ще си отида

                        без паника, сълзи и нервен смях,

                        ранен донякъде, донякъде обиден,

                        донякъде... защото те разбрах.

                        СОНЕТ ЗА СТЕНАТА

                                     ( III )

                        Това е. Край. Не трябват много думи.

                        Две истини - едната закъсняла.

                        Най-глупавото е да бъдеш умен,

                        когато сам на себе си оставаш.

                        И тръгваш... тръгваш, като всички,

                        спокоен и уверен този път,

                        че вече си забравил да обичаш

                        и все едно дали ще ти простят.

                        И твоят път е прав, като изплакване,

                        но правите най-често се пресичат

                        във точката на смътното очакване...

                        и тази нощ ще бъде символична.

                        Тази нощ ще вдигаш тостове

                        за най-искрения сняг,

                        тази нощ отново гостите

                        ще прекрачат твоя праг,

                        тази нощ, без цел и трудности,

                        без задръжки и без срам,

                        във най-приказната лудница

                        тази нощ не си голям.

                        Като в розов сън потръпваш

                        в пелените на мига.

                        Тази нощ вървиш по стъпките,

                        издълбани във снега

                        и сред взривове и тайни,

                        катинари и врати,

                        тази нощ - съвсем случайно -

                        ще се срещнат: аз и ти.

Сонет за лирическия герой II

                        СОНЕТ ЗА ЛИРИЧНИЯ ГЕРОЙ

                                      ( II )

                        Имам ли какво да ви разкажа?

                        Имам ли? Нима са за добро

                        малките, отровничките сажди

                        в кюнеца на моето перо?

                        Не сме се преустройвали на нафта

                        и чувствата си не затоплям

                                                   с ТЕЦ,

                        но чух, че някъде,

                                           на някого

                                                   под рафта

                        продавали пера

                                       и от синчец.

                        Но този някой е така

                                             далечен,

                        и нужни са такива

                                           страшни връзки!

                        (А аз не съм

                                     достатъчно човечен,

                        нахален,

                                 или дързък.)

                        Съдбата превъзходно ме подхлъзна:

                        кола, апартамент, бастун, бомбе...

                        Ех, музо, музо, докога ще зъзнеш

                        край мойто поетическо кюмбе!

                       

                       

                        СОНЕТ ЗА ВЗРИВА

                                   ( III )

                        (реквием на човеко-призрака)

                        Не крещиш на сън или на яве,

                        тихичко промъкваш се напред...

                        така, умрял за лошите прояви,

                        живееш като много лош поет.

                        С последни сили търсиш път към себе си,

                        насищаш с нищо несъбуждан глад,

                        препъваш се във мисли и потребности

                        и в някaкъв неизразходван свят.

                        В пръстта на взривове и пепелища

                        изравяш първобитния им чар...

                        Поглъщаш унизителното Нищо

                        с усмивката на образован звяр.

                        И някъде сред падащите камъни

                        - свидетели немислещи, но съдещи -

                        застиваш като недодялан паметник

                        на собственото бъдеще.

                        СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА

                                       ( I )

                        Безкрайно

                        ограничена,

                        зачената

                        по погрешка,

                        без сетива

                        и без мозък,

                        безформена,

                        тежка,

                        на дози

                           изпита,

                        убита,

                           изкормена,

                        моята истина

                           извъннормена

                        е влюбена

                           в своето

                        гниещо

                        тяло.

                        Моята

                            истина

                        не е

                           умряла.

                        Червена

                           кайма

                        от стотици

                           дисекции,

                        с ритници

                           избродена,

                        избодена

                           с инфекции,

                        за нищо

                           негодна

                        - в зеници

                           от сенки

                        подвижна,

                                 свободна

                        като парализа -

                        разлагана

                                 в рентген

                        и психоанализа...

                        Разтваряйте

                                 в колба,

                        изгаряйте

                                 в мензура,

                        дестилирайте

                                 моята

                        истина

                                 в цензура -

                        няма нищо

                                 да видите!

                        Тя е прозрачна

                        като светло пророчество,

                        като думите мрачни.

                        Моето творчество... има ли срокове?

                           Толкова вечни

                           и толкова преходни...

                        моите сокове.

                        СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА

                                    ( II )

                        Дали със кардинала,

                        или с

                               Ницше,

                        дали със

                               Маркс,

                        или със

                               Епикур,

                        дали е капитал

                                или е притча,

                        (а може би - неизявен сладур?)

                        Дали е подсъзнание с комплекси,,

                        дали е трубадур и философ,

                        дали е съвест, или куп рефлекси

                        и спекулира с Фройд, или с Павлов?

                        Дали не мисли нищо гласно,

                        дали е редник, или вожд,

                        и без да е за миг надкласов,

                        когато е ужасно общ -

                        дали е прост като фашизъм                       

                        и бюрократ като "народна"

                                                 воля,

                        играе ли на комунизъм

                        във някаква епизодична

                                                 роля,

                        или направо от пиедестала

                        ни цели с гьобелсовия параф -

                        дали е свръх-човек

                                           във залата,

                        а във леглото си -

                                           еснаф,

                        дали е сърп и чук,

                                           и стачки,

                        пожари, манифест,

                                           овации,

                        или безизразна вършачка

                        в съвременни модификации...

                        Дали голгота е мирисал

                        и като кръст е неподкупен?

                        Дали е във известен смисъл

                        по краищата си пречупен...

                        ...Внезапен, нов като индустрия

                        и стар като отровното проникване,

                        раздава изотопното си лустро

                        геният на синтетичната мимикрия.

                        Къде с късмет, къде със връзки,

                        къде със ум, или с талант,

                        но винаги жесток и дързък

                        е социалният мутант.

                        И както и да го обмисляте

                        - по някaкъв стихиен пакт -

                        без още да е станал истина,

                        той все по-често става факт,

                        дълбок, като безперспективност,

                        бездънен като сив поток,

                        и неговата свръх-активност

                        е по-голяма...

                                          от урок.

                        СОНЕТ ЗА ВЕЧНОСТТА

                                       ( I )

                        "Няма нищо по-нежно от камъка,

                        от смъртта няма ниво по-лесно,

                        по-студено няма от пламъка,

                        или по-красиво

                        от плесен..."

                        Друг път може и да е обратното,

                        но така се пишат  м е м о а р и

                        ...Тънещ в спомена за най-приятното,

                        "Панта рей!"

                                     - бълбука писоарът.

                        СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА

                                     ( III )

                        През мъртвите

                                      етажи

                                            на познанието,

                        по стълбите

                                    на егоизма,

                        със кошница

                                    от изсушени планове

                        в мазетата

                                   на чувставата си

                                                    слизаме.

                        Така от есен,

                                      чак до пролет

                        с мезета и десерти

                                           си угаждаме,

                        безкрайно благодарни

                                           на природата,

                        че може вместо нас да

                                             ражда.

                        На прашни и огънати

                                            лавици

                        ни чакат консервираните

                                                спомени -

                        череши, нецелувани от птици,

                        малини, като времето

                                              бездомни...

                        Мазетата не са торби със паяжини,

                        в които сянката на грижите ни спи,

                        напротив,

                                  те са нещо много важно -

                        животът във мазетата

                                              кипи.

                        Младо и червено вино

                        напада мъдростта

                                         на поколенията.

                        Захаросани

                                     смокини

                        обсъждат

                                   отчуждението.

                                  

                        Естрадният

                                   ансамбъл

                        на туршиите

                        подготвя генерална

                        репетиция.

                        Една неферментирала

                                            капия

                        разказва стари 

                                        вицове.

                        някъде сред инвентара,

                        между качета със сирене,

                        търкаля се парче от стара

                        ръждива лира.

                        Под покрива на кухи, криви каци,

                        в копитата на дървения кон,

                        понякога кресливо й приглася

                        мухлясъл ветеран-акордеон.

                        Скимтене на ръждясалите панти...

                        и в кошницата слагаме по малко

                        от философията,

                                        от талантите

                        и другите безценни залъгалки.

                        И всичко би било една идилия,

                        без вечната съмнителна въздишка,

                        че в някакъв чувал напакостила е

                        неумолимата, хиперболична

                                                  Мишка.

                       

                        СОНЕТ ЗА ВЕЧНОСТТА

                                        ( II )

                        Понякога изгубеното детство

  намираме случайно, изведнъж

                        в кошмарна нощ, в една бездарна песен,

                        или дори в един противен дъжд.

                        Едно такова - мъничко и топло,

                        като момиче с острички гърди,

                        изгубеното детство ни се моли

                        да обясним не после, а преди...

                        защо сме станали безплатна кухня

                        на разни паразити и хлебарки,

                        защо сме мрачни, злъчни, сухи

                        и мислим все за власт и десетарки...

                        И в тези кратки срещи с невъзможното

                        оставяме скептичните си маски

                        и без да претендираме за сложност,

                        признаваме, че още не е ясно

                        защо след толкова необходими грешки

                        и толкова напразно сладострастие

                        не бихме дали стотна част от вещите

                        за острогърдо щастие.

Сонет за первезията

                        СОНЕТ ЗА ПЕРВЕРЗИЯТА

                                        ( I )

                        Животът бе рулетка, на която

                        най-умните залагаха на дребно.

                        Така не се излиза от играта

                        и първите не са последни.

                        Поетът бе спечелил милион,

                        защото беше принципен и верен -

                        залагаше последния жетон

                        само на червено, или черно.

                        Заложил бе на едро и успя -

                        натъпка си джобовете със мигове,

                        поскита малко сам, запя

                        и се оригна.

                        Милионите така ужасно трябват...

                        че той не знаеше със тях какво да прави -

                        бе твърде мъдър, за да им се радва,

                        и твърде млад, за да ги изостави.

                        Милиони мигове са прелестен сюрприз:

                        в най-скъпите илюзии облечен,

                        задоволяваш всеки луд каприз,

                        но ТОЙ поиска...  в е ч н о с т !

                        наложи се отново да заложи,

                        във тази своя... дама... влюбен...

                        Но невъзможното едва ли е възможно -

                        и той загуби.

                        Тъй, до взрива - спиртосан и натровен,

                        поетът се провикваше: "Играем!"

                        И всяка нощ започваше отново

                        с един единствен миг

                                            и то - на заем.

                        СОНЕТ ЗА ПЕРВЕРЗИЯТА

                                        ( II )

                        Скъперникът на мисълта

                                               сумтеше

                        и мислеше:

                                    "Парите ми са време!"

                        Рулетката

                                  пред

                                       него се въртеше,

                        готова да даде,

                                       или да вземе.

                        Скъперникът на мисълта

                                               бе пълен

                        със неизползувани

                                          потенциали -

                        чудесен нерв

                                     и пълнокръвие

                        му бяха капиталите.

                        Но той не смееше във нищо

                                     да ги вложи,

                        а беше по рождение забавен:

                        търгуваше

                                   със титли

                                             и със кожи

                        за да си купи

                                       здраве.

                       

                        Взривът дори не го учуди -

                        нали му бяха нервите железни.

                        Той нямаше какво да губи

                        от свойта

                                   безполезност.

                        СОНЕТ ЗА ПЕРВЕРЗИЯТА

                                          ( III )

                        Крупието беше жив академик,

                        завършил две почетни академии.

                        Той беше талантлив, дори велик

                        в изкуството да взема.

                       

                        Взрива посрещна сресан

                                               и избръснат,

                        с плътта се раздели

                                              спокойно, тихо -

                        той знаеше,

                                   че рано,

                                              или късно

                        ще си я върне с лихва.

                       

                        СОНЕТ ЗА ПЕРВЕРЗИЯТА

                                        ( IV )

                        Всяка респектираща игра

                        има правила и

                                      победители.

                        Рулетката - и

                                      сенчеста гора

                        от зрители.

                       

                        Всичките им жизнени тревоги

                        имат постоянен

                                       лайт-мотив.

                        Последната им мисъл

                                           бе: "За бога!

                        какъв прекрасен

                                         взрив!"

                        СОНЕТ ЗА ВЗРИВА

                                   ( I )

                        (естрадна песен)

                        Светът се разлага на атоми,

                        момичета,

                        естрадни песни,

                        радиация...

                        някои това наричат

                        алиенация,

                        други казват -

                        демографски взрив,

                        трети мислят -

                        поток информация,

                        четвърти твърдят,

                        че потокът е сив...

                        цветиста била само

                        нацията,

                        освен това била техническа.

                        Със всичко съм съгласен,

                        ми-ла мам-о,

                        с народ

                        и умници,

                        но о, ма-мо,

                        има критици -

                        казват, поезията

                        ми била ученическа.

                        Не харесват моя стил,

                        например - чуждиците...

                        Съгласен съм и с

                        критиците.

                        Нека пасат,

                        мила мамо,

                        с любовта

                        във нощта,

                        по света

                        към песента

                        и радостта,

                        тра-та-та,

                        мила мамо,

                        ча-ча-ча-ча.

                        Не знам кои

                                   са "единствено виновни",

                        но в моята

                                   "три от осем"

                                                класация,

                        това аз наричам

                                       мила мамо,

                        "памятник нерукотворный"

                                       на

                                           Трендафил Акациев.

                        СОНЕТ ЗА ВЗРИВА

                                     ( II )

                        (подпури от известни шлагери)

                        Може би не харесвате

                                             Бетовен?

                        Или дори -

                                     Битълсите?

                        Предпочитате

                                     Лили Иванова...

                        дори -

                               Йорданка Христова?

                        Добре, бе джанъм!

                                          Аз съм за кол-турата!

                        Оти де се не

                                          повеселим -

                        чумким

                               й пука

                                      на ла-та-ра-турата

                        "огън ли е, или дим!"

                        Дали ве бъде "татко", или "мама",

                        щом е "ох" и "ах", все ще ни минете.

                        "Сън ли е, или я няма",

                        припка "Мариана"

                                        след "Делфините"!

                        "Земя като една човешка длан",

                        кой със този

                                     трън те увенча?!

                        ...Пее,

                               танци

                                     старият Балкан

                        нещо между

                                 шейк и ча-ча-ча...

Всички права запазени!