СОНЕТ ЗА
УБИЙСТВАТА
Убиваме случайно, от
засада,
убиваме със цел, или
без цел,
убиваме за мъст и за
награда,
убиваме сърна, или
орел.
Убиваме от ловна
страст, безстрастно,
с еднаква сласт във
студ, или във пек,
убиваме без глас, или
пък властно,
убиваме маймуна и
човек.
Убиваме от гордост и
търпимост,
във името на обич и
отечество,
понякога и без
необходимост
убиваме планета и
човечество.
Кажете ни:
"Вселената гори!!"
Това е просто факт. Не
ни засяга.
Убиваме и времето дори,
когато вземе много
да дотяга.
СОНЕТ ЗА ДОСАДАТА
Посредствените сигурно
те мразят
за всяка своя неуспяла
битка.
И втори път, защото си
белязан
да се родиш на медената
питка.
По-умните беззлобно ти
завиждат,
дори и да не са от теб
зависими...
но всъщност много рядко
те обиждат,
защото имат социално
мислене.
По-слабите направо се
подмазват
(бъди към слабия
по-бдителен).
По-силните почти не ти
приказват,
защото силният е
мнителен.
И безразличните не са
дотам любезни,
макар, че често носят
облекчение...
е, безразличието може
би разглезва
със някакво особено
търпение.
Обичащите също ти
дотягат,
но те са като старо
огледало -
най-верния критерии
предлага,
когато не е прашно... и
е цяло.
СОНЕТ ЗА ЛИРИЧНИЯ ГЕРОЙ
Напразно ли се счупи
огледалото
и съвестта е банка
с инвестиции?
Напразно ли
след взрива
оцеляла е
една единствена
амбиция?
Напразно ли
в
кошмарните ти
сънища,
във нощите
по-сухи и от
пясък,
най-страшно
е
безоблачното
бъдеще
и хоризонтите
като
пустиня
ясни?
Напразното
съвсем не е
напразно -
такава е
съдбата
на
обрязаните:
щастливите
съдби са
мазни,
тежко
на н е с м а з а н и т е!
СОНЕТ ЗА ТЪРТЕЯ
( I )
Понякога завиждам на
пчелите,
умирали за капката
нектар...
понякога завиждам на
убитите -
войниците на слънчевия
цар.
Понякога завиждам и на
тебе,
на твоето затоплено
легло,
(никога на никой
непотребен,
но винаги от знатно потекло)
на твоето практическо
безсмъртие,
на твоя свеж и нов
феодализъм,
на твоите усмивчици и
въртели,
на погледа ти мазен и
зализан.
Завиждам ти: понякога
си смел,
понякога - съвсем не си
посредствен.
Уви, епохата не те
направи ц е л,
а - с р е д с т в о...
СОНЕТ ЗА ТЪРТЕЯ
( II
)
Аз съм седнал
на цвете
и си клатя
краката -
лекомислен
и светъл,
и бъбрив
като вятър,
разумен
и питомен,
див
и първичен,
обичам
пчелите
и земята
обичам,
аз съм буен поток
и лъчиста вода,
аз съм педя
човек -
имам
лакът брада,
имам
нежна
китара
и цигулка
със лък,
аз съм Сойер
и Сара,
аз съм Дейвид
и Хък.
Аз съм седнал
на цвете
и си клатя
краката,
имам
песни
за всеки,
имам
ноти
в торбата,
балади,
вина,
и дори -
биографии.
Имам даже
една
търтепитафия.
Аз обичам
пчелите
и земята обичам,
и летя над
тревите,
и към
слънцето
тичам,
аз съм педя-човек
- ужасно
зает -
и запявам прощален
търтекуплет:
падна малкия
търтей,
падна в беда...
Слушай, търтею малък,
сонет със брада!
Ти бе решил - животът
ни е битка,
в която мъртвите
най-хубаво живеят
и, кацнал върху медената
питка,
безименно
се захароса
в нея.
Стана малко
бонбонче,
стана
просто
от тия,
дето се хрускат
в кутия.
Чуйте чашки
прозрачни,
и уши от листа,
вижте, мравки
невзрачни,
вижте, малки тревички,
буболечки и клечки,
аз запявам сега,
аз запявам за всички
и за всички
ще свиря,
вижте
колко красиво,
вижте
колко свободно,
вижте
колко безплодно
този търтей
умира.
Стана малко бонбонче,
стана просто от тия,
дето се хрускат
в
кутия.
Крилата ти, о, търтею,
са вносни.
Съдбата ти, о, търтей,
е несносна:
оплождаш
за да те убият.
Аз съм седнал
на цвете
и си клатя
краката,
лекомислен
и светъл,
и бъбрив
като вятър.
Чуйте, хора
отгоре,
чуйте
тънкия глас,
моя - близък, далечен
и невидим във вас:
"Владетели на
черноземна жажда,
земята и на скалната й
твърд -
онази смърт, която
ражда
е най-красивата ни
смърт!"
Колко малко неща
оживяват без рамки -
моят скитащ баща,
мойта маса от сламки.
Аз съм малък красавец
със голяма торба,
аз съм китен и здравец,
аз съм път и съдба.
Имам шапка от жълъд
и обувки от мъх,
и очи от шишарки,
и техния дъх...
Чуйте, хора далечни,
непознатия глас,
аз съм малко човече,
но съм вътре във вас.
(следва продължение)
Всички права запазени!
Няма коментари:
Публикуване на коментар