ОЩЕ ЗА КЕЛТИТЕ
Към темата “келти” и тяхната роля в
оформянето на орфическата идея в древността, в тесен кръг може да се направи
едно любопитно и може би незначително допълнение, което всъщност няма пряка
връзка с келто-тракийския период от нашата история, но има съвсем пряка връзка
с онова решително време от моя собствен живот, когато окончателно
кристализираха разбиранията ми за етика, социализация, любов и семейственост:
периодът между 13 и 17 годишната ми възраст.
За всеки един пуберитетът е времето,
когато околната среда най-силно го формира. Тогава младият човек или бурно
отрича, или дълбоко попива примера на тези, сред които живее и които среща
ежедневно. Времето, когато в най-пълна мяра важи правилото: “с каквито се
събереш, такъв ставаш”. Когато се учим или да отричаме обществото, или да се
опитваме да го доизградим, когато се прекланяме или пред честния, или пред
крадеца, или пред скромността на разума, или пред суетата на глупостта, когато
развиваме вкус или към духовното приключение на хубавата книга и смислената
дискусия сред издигнати приятели, или към празните приказки в кварталните
кафета, когато в нас се събуждат или благородни амбиции за развите, или
склонност към опустошителната скука на безделието, когато започваме да търсим
удовлетворение или в искрената човешка радост, или в лицемерието на алкохола и наркотиците,
когато опознаваме или преданата, обмислена и неръждива любов, или безкрайния
списък от краткотрайни креватни изкушения, когато започваме да разбираме
семействеността или като непресъхващ извор на емоционална сигурност и
вечно-зелени ласки в уюта на добронамерените компромиси на уважаващата обич,
или като стогодишна кръвожадна война, в която и най-безскрупулната грубост в
един момент престава да ни впечатлява… С една дума: възрастта, в която започва,
или не започва натрупването на онова богатство, което обикновено се нарича
“жизнена мъдрост”.
Критерият за избор в
посочения конспект от алтернативи както винаги се предоставя от собственото
семейство и близкото приятелско обкръжение на младия човек. И както винаги,
теорията е лесна, никой на теория не отрича доброто. Практиката обаче…
И така, следвайки някъкъв свой,
необозрим кармичен сценарии, съдбата реши, че трябва да прекарам пуберитета не
къде да е, а именно в семейство на чисти келти. За добро, или за зло? Или може
би просто – за да ме школува не само на теория, но и на практика за едно бъдещо
по-проникновно разбиране на така новата и несвойнствена тема в българската
история и социална психология: темата за краткотрайното келтско присъствие
някъде в корена на собствения ни културен модел.
Какво представляват тези
“тайнствени” келти? Тези светлокоси, червендалести, бледокожи, луначиви,
зеленооки и малко “отнесени” хора, не хващащи никога слънчев загар – без да
прекланят глава пред облаците, които предпочитат радостта пред страданието,
неопетнената дружба пред предателството, вечното пред тленното, страстното
трудолюбие пред безстрастния мързел… Тези, които се влюбват просто за цял живот
и решават всеки семеен конфликт или в равноправен спор, завършващ неотменно с
точен и спазван регламент, или с изненадващата отстъпчивост на малкия,
благороден жест? Тези, които нямат тайни нито помежду си, нито между
поколенията в едно семейство? Келтите. Едно мога да ви кажа за тях: не отклонявайте
никога насила един келт от избрания път, защото просто няма да поеме друг…
Долните биографични откъси дават бегла, но съвсем реална
представа за допира на едно българче с келтския семеен бит. Внимавайте – не
схващайте долните откъси само като летопис на ранна любов, те са и протокол на
непредубедени наблюдения.
След преждевременната смърт на баща ми, аз развих
симптоми на акутно язвено заболяване, съпроводени на оценъчно ниво с непримирим
негативизъм към системата. На 13г. пишех стихове в духа “Аз стоя тук, на
кръстопътя, отчаян, замислен и сам…”, или “Сънувах страшен сън. Чух камбанен
звън – на смъртта ехидния смях – и видях баща си, излизащ от гроба. И в
мрачната адска утроба, с ръка от восък излята – сянка разлята – ме подкани да
тръгна със него.”
Майка ми се видя в чудо. Депресията
ми сякаш нямаше край. И тогава… Нещо ме промени за цял живот.
Долните бележки, събрани и оформени
през 1977г., съдържат автентични пасажи от “Писма от Англия”.
ОТКЪСИ ОТ
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ
(А. Бурмов, 1977)
…Според непогрешимата
интуиция на Мама Слава болестите на поета могат да бъдат излекувани (в духа на принц Хамлет) само
и единствено на британските острови. Започва английският период. "Роустид
сосидж–крейзи манки Су" (пържено саламче, лудичко маймунче Су" нарича
той следващото формиращо явление. Сюзън Фулер е най–малката щерка на неговия
новопридобит баща – ужасно авторитетният, непоклатимият мистър (професор доктор
Хоуард) Фулер. Всъщност приятелката на поета се казва Шийла Джонсън, негова съкласничка, воднисто–руса,
отличничка, скромна, горда и непостижима, истинска малка икона... с къса, къса
пола. Това, че се навива на приятелство с мъжкар е истинска сензация! Със Шийла
се предприемат излети на колела до най–близкия кравешки хълм (такива край
Оксфорд колкото щеш!). С нея се присяда внимателно до внимателната кошница с
внимателните сандвичи (винаги едни и същи!) и много внимателно се беседва на
внимателно–романтични теми. В "Писма от Англия" поетът описва всеки
подобен излет.
Но... ОООО, истинските, съвсем истинските
неща... ежедневно, задъхано, шеметно, винаги, навсякъде – и почти докрай! – те
се правеха със Су. В задния двор, в ябълковата градина, на пътеката на
гъсоците, в мазето, на тавана, при светеща и загасена лампа: те се правеха със
Су. Това келтско изчадие, къдраво като овца – като бясна овца, разбира се – с
очи на хамелион и най–неопределения цвят на най–неопределените кичури –
стъкмени от природата в минути на умопомрачение, тази вещичка от две хиляди и
втората нощ... нямаше равна на себе си! Половината от нейната грива звънеше
като старо злато, а другата й половина смайваше с нюансите и консистенцията на
гардероб, лакиран на двора в дъждовна нощ по незримо пълнолуние. Бедрата на Су
– иначе лъхащи на неподправен английски уют – бяха вечно обути в мрежест
чорапогащник от алени кръвоносни съдове и много напомняха на две изящни агнешки
кървавици. Погалени на тъмно те започваха да излъчват замайваща топлина...
очите на вещичката светваха и тя цялата се превръщаше в една огромна всеядна
светулка.
Понякога
се чудя... на какво проклето основание това присъствие опиянява до припадък? Аз
не живеех просто край Су, не дори и до Су, в непосредствена пространствена
близост – аз живеех във и на Су, така, както се живее в някаква вселена, на
определена планета. Нещо повече – аз живеех чрез Су, без да мога да си обясня
как се получаваше това. Целият свят беше Су. Всяка вещ, всяка стъпка, всяка
перспектива – всичко беше част от Су. Качвам се в автобуса и знам, че това е
Су. Поглеждам към катедралата и разбирам, че и тя е Су. Сядам на чина си и
знам, че чинът е Су. И всичко топлеше, топлеше, топлеше. И сивкавият дъждовен
въздух, и синкавите възвишения в далечината – и те бяха Су. Су беше вездесъща и
непоклатима като цялата вселена наведнъж.
Не
мисля, че бях влюбен по този ужасен начин, който обикновено наричаме любов, не
мисля че я търсех и виждах във всичко и навсякъде – тя просто си беше там, във
всичко и навсякъде, дори нищичко и никак да не търсиш. И това положение на
нещата хем изглеждаше вечно, хем не омръзваше. То беше адекватно на Природата –
и аз просто бях щастлив.
Мисля,
че Су ме научи да разбирам щастието не като кратък апогей на галопираща
амбиция, а като непроменяема същност, като начин на съществуване, къдраво на
повърхността, а в дълбините – дифузно и спокойно като часовника на
сътворението. Аз можех да заспя на мокра ливада и да се завия с подгизнало
одеало, и пак да ми е топло, защото и ливадата, и одеалото бяха Су. Тя ме
причакваше като куче, подушваше стъпките ми от петстотин метра и изпадаше в
дива кучешка радост. Всеки път отново. И нищо не можеше да й попречи да се
радва, и на нищо нямаше да позволи подобна волност. В началото доста се
стеснявах, но скоро започнах да давам израз на чувствата си също като нея. Стана
някак от самосебе си. Дори открих, че това придава на чувствата една особена
стабилност. Започваш да ги уважаваш, тези чувства. Започваш да се съобразяваш с
тях. Те стават индивидуалност. И въпреки, че тя беше кучето, всъщност ме
третираше така, сякаш кучето съм аз. Беше си избрала домашен любимец, за игра,
за пред камината, за вглъбяване над всякакви учебници, за много закачки и нестихващ смях, за
гуш–гуш и гал–гал, за ам–ам и бух–бух, за "айде наште!" и "ох,
не мога повече!", за всичко, всякакво и всякак, за цял живот – и край.
Съществуването се въртеше под, над, във, край и чрез домашния любимец. И което
е най–интересно – това никак не пречеше на проклетото съществуване.
Във
всяка свободна минута Су изобретяваше нови и нови начини за забавляване на
домашния любимец. И колкото повече го забавлява, толкова повече му се радва. И
колкото повече му се радва, толкова по–здрав вид придобива. Ама, че работа.
Пустите
му келти! Почти за всяка трудност в многообразното битие на Руукри Фарм, тя
имаше един готов отговор: хайде да се радваме и всичко ще си дойде на мястото!
Подариш й нещо незначително – камъче, стръкче трева, и тя му се радва, сякаш е
съкровището от пиратския остров. Три дни те възхвалява за подаръка, прави
хиляди намеци за това, колко ценен и непостижим е малкият ти жест и при всеки
повод не пропуска да изтъкне, че виждаш ли, защото си ми подарил едикакво си...
Станала е по–умна, по–хубава и по–щастлива от всякога, защото си й подарил
едикакво си. Камъчето, стръкчето трева се превръщат в обект на всеобщо внимание в цялото семейство.
И всички кимат мъдро – какъв ненадминат подарък... и бързат да се радват, и
стават все по–здрави и червендалести.
А ако домашният любимец се размечтае над
мечтателна, или се вглъби в не дотам мечтателна материя – тя ходи на пръсти
около него и го поглежда топло–присмехулно: колко мило се вглъбява домашният
любимец, един вид – нали! А ако самата реши да се повглъби в нещо – без
гуш–гуш не може. Хич–съвсем.
Пустите
му келти. Защото мама Фулер си беше стопроцентов уелшски келт. Дори езикът и
нямаше нищо общо с английския. И май на младини е била копие на Су... тоест
обратното, де.
А конфликти? Щом назрееше конфликтна ситуация
келтите – дори най–старите и проскубани келти – веднага започваха да си играят
на парламент. Важно, важно. В парламента всеки е велик. Децата са равни на родителите, жените – на мъжете. Разменят
се гръмовни обвинения, държат се бурни речи, издават се безмилостни присъди – и
после всички пак отново се обичат. Сякаш никога не са били на парламент. Су ми
устройваше мини–парламент поне по три пъти на ден. И докато не се споразумеем,
няма мърдане от парламента. И каквото се споразумеем – спазва се от
"а" до "я". Любимата думичка на Су беше
"Извинявай!". Така пламенно се извиняваше със и без повод, че аз винаги
се изчервявах.
Въпреки,
че в училището имах приятелка – защото е въпрос на чест да имаш приятелка в
едно смесено училище, защото Су още нямаше 15 и защото на една парламентарна
сесия Питър (Фулер младши) гръмовно ме обвини пред цялото семейство,
че съм изгледал неговата приятелка "по–особено" и пламенно ми
препоръча да си завъдя една подобна, и най–вече ми препоръча Шийла, защото
имала същото "абстрактно мислене", била от нелошо семейство и два
пъти в библиотеката (преброено на двата пръста) ме е изгледала
"особено", въпреки, че аз демонстративно и незнайно защо съм и
обърнал гръб, но ако се обърна смело с лице към съдбата и т.н, и т.н... все пак
за всички беше ясно, че ние със Су – така по малко, по малко – ще си се оженим.
До един момент за това не се говореше, но то започна да тегне във въздуха, а
никой не се решаваше на парламент по такъв деликатен въпрос.
Една
вечер мистър Фулер ме повика в кабинета си, уж да ми даде някаква книга, но я
задържа в ръка и ме изгледа внимателно под вежди: "Един ден ще ти се
наложи да избираш между Шийла и Су...", каза той съвсем бавно, "и не
бих желал да съм на твойто място..." "Защо?", полюбопитствах аз,
ама съвсем престорено. Мистър Фулер седна в креслото си, покани ме в другото,
натъпка лулата си и пусна най–лукавата фулерова усмивка – от едното ухо до
другото. "Оу, просто защото Су ще ти издере очите!" И за утеха
добави: "Тя не е по–добра от майка си!" И за още по–голяма утеха
добави: "Но все–пак изборът е твой." След това си бъбрихме за новата
книга.
От
този момент нещата се промениха. Въпреки, че никой не дръзна да разпитва бащата
на семейството за малкия разговор в кабинета му, всички знаеха, че е дал
благословията си. Още на другия ден, на вечеря, Питър се наведе до ухото ми и
ме попита: "Кого избра?" "Су!", казах аз, без да ми мигне
окото. Сега и Питър изпробва най–лукавата фулерова усмивка, но не толкова
майсторски като баща си. "Логично. Ако не бях неин брат, и аз щях да
избера Су! Но те моля да не се разделяш още със Шийла... това няма да зарадва
нито нея, нито мен... по причини, които вече изтъкнах..." "Разбира
се!", отговорих аз. От този момент нататък Питър реши, че вече може да ме
обикне. И остана последователен.
Така, както ви описах малкото келтско
чудовище, вие може би ще си помислите, че Су се е родила по недоразумение, и
никак няма да си помислите колко я обичах. Готов съм да приложа тук фотография
на Су. Убеден съм, че всеки, който не е узрял да я види с очите на Стивън Кинг,
както умея да правя аз, ще се задави, произнасяйки прочутия английски
нечленоразделен звук: "Оу!"
Да, Су беше тарторът на махалата и обичаше да
носи тези ужасни къси плисирани полички, които свободно се вееха и представляваха
пряка заплаха за уличното движение. И никак не ви съветвам да се вглеждате в
невъзможните зелени очи над чипото носле. По изтъкнати по–горе причини, това не
винаги свършва добре.
Веднъж
Су доведе най–добрата си приятелка в любимата ни тъмна стая и заговорнически ми
предложи да я "опитам". Мисля, че въпреки демонстрирания кураж,
ужасно се вълнуваше от изхода на този спонтанен експеримент. Любимата й
приятелка – не по–малко. Речено, сторено. Ние още не правехме секс в
класическия смисъл на думата, но това беше горе–долу единственото, което не
правехме. Ласките така, или иначе завършваха с климакс.
И
така – любимата приятелка. Интересно. Занимателно. А защо, по дяволите? Аз да
реша, коя е по–хубава. Която реша – нея. Су е готова да се оттегли. Бяха ужасно
сериозни. Подходих по най–честния начин на откритото си сърце. Любимата
приятелка получи климакс. В началото помислих, че и аз ще получа, защото беше
истински сладкиш. Естествено – не получих. Су ме попита защо. Казах: защото не
е Су. Така си беше. Тя ме попита – сигурен ли съм, не ми ли пречат някакви
обстоятелства? Отговорих, че просто не е Су. Тогава Су се разплака: никой не
можел да устои на любимата й приятелка, мислела, че и аз няма да мога. Тогава и
аз се разплаках. Не знам, какво съм й наговорил в това развълнувано състояние,
но явно е било много хубаво, защото се успокои и избърса сълзите си в ръкава
ми. Любимата приятелка също се разхълца. Твърдеше, че сме били
"прекрасни". От тогава Су най–спокойно я взимаше с нас насам–натам и
никога повече не й хрумна да се усъмни в моите чувства. Когато любимата й
приятелка си намери половинка, разказаха му за експеримента и той ги нарече
"много лоши момичета", а на мен се извини от тяхно име. Су ме хвана
под ръка и каза, че никога вече няма да бъде "лошо момиче".
В
един прекрасен ден мама Слава стигна задочно до извода, че стомахът ми повече
не кърви, и мога да продължа образованието си в София, независимо от даденото
по–рано обещание да остана в Руукри Фарм. Мама Слава цял живот страдаше от
фикс–идеята, че мястото ми е в България, сякаш аз мога да имам от това някаква
полза... или?
След
няколко месечни
преговори и сърцераздирателни писма (не ми отнемайте детето!) трябваше да
отстъпим. Та аз още нямах 18! Мистър
Фулер се видя в чудо.
Су
рева като заклано магаре от Оксфорд до лондонското летище Хиййтроу. Мистър
Фулер ни откара с фауве–буса (той имаше три коли) и Су седеше по турски,
облегната на прозореца. На летището не промълви нито дума.
Днес
Сузана Фулер е професор–доктор по политилогия в уелшския държавен университет,
неомъжена. Александър Бурмов е Фантом в Операта на българската литература,
неженен. Шийла Джонсън дълги години писа до София писма, които завършваха с
"Лав, Шийла" и не получи нито един отговор.
---------------------------------
В горния откъс не се споменава за
една друга серия от подвизи на автора на биографичните бележки. Още през първата
година той спечели литературната награда на училището (Джон Мейзън Хай Скуул) с
разказа “На панаир със Шийла”, а през следващата – тази на градския съвет (Сити
Кансъл ов Оксфорд) с приказка, главната героиня на която е Су. Директорът на
гимназията “Джон Мейзън”, мистър Хърд, след няколко години специално посети А.
Бурмов в София, толкова силен беше интересът му към някогашния шеметен
чуждестранен ученик, вече студент по социална психология, главен редактор на
в-к “Софийски университет” и водещ на англоезичната младежка емисия на радио
София. Посещението беше короновано с вечеря на “Копитото” и вълнуващ разговор
за общите спомени. А съвсем непосредствено след завръщането си от Англия,
Бурмов спечели лит. конкурс на първа английска гимназия с комичната драматизация
“Том Сойер на 20-ти век”. Последваха националните награди за младежка поезия на
в-к “Средношколско знаме” и сп. “Родна реч”, връчени от Блага Димитрова.
Рецензенти на преуспяващия ученик: Андрей Германов, гл. ред. на сп. “Септември”
и Здравко Чолаков, доцент в катедрата по литература. За съжаление ученическата
писателска кариера беше помрачена с рецитала на поемата “Шутът и иконата”:
класният наставник беше уволнен за това, че е разрешил този рецитал… На другия
ден множество ученици разкрасиха гимназията с двуметрови протестни транспаранти
с откъси от стихотворението на младия поет “Невър майнд дъ тийчърз, невър майнд
дъ скуул!” (доста преди “Стената” на Пинк Флойд)
Да… ученически подвизи.
Английската тема за последен път е
застъпена (в творчеството на вече забравен от всички емигрант) в комичната “Приказка за А.Ф.И.Ф” (Абсолютно
Фееричен Институт за Феи) от 1988г., Мюнхен – написана в псевдо-средновековен
“наивен” стил: “Бе в Англия. Беше дотам феодално, което за Англия си е
нормално… дотам феодално, че просто се считаше за банално за това да се говори
по замъци и коридори. Та, в тази такава и прочее Англия – така феодална,,,
направо нормална, живеел спокойно магьосник един, наричан от всички Мерлин. Занимавал
се той със: схоластика, мистика, еколалагия и мъглива статистика, социомагия,
ергофантомия, футурогрогия и гастрономия… Издал бил дори популярен наръчник –
“Програмен език на вълшебните пръчки”. И сам представлявал една алегория на
своята много вълшебна теория, когато внезапно разнесъл се слух…” Героиня на
тази приказка в стихове е “малката фея от първия випуск”.
Александър Бурмов
Александър Бурмов
Няма коментари:
Публикуване на коментар