Загадъчният Александър Ал. Бурмов, е в пълния смисъл на думата съвременен български “апокрифен” автор, или дори това, което в европейската литературна история е прието да се нарича “прокълнат поет”. На върха на една бурна млада слава, закипяла особено около безкомпромисните редове на поемата “Водевил”, той се оттегля и с десетилетия страни от всяка публичност. Но не “обидата” след политическите репресии мотивира своебразното “монашеско” оттегляне, а нещо друго, за което ще стане дума по-късно.
“…сякаш съм
и не съм
избледнелият
сън,
изтърпяни
закани
в изранените
длани.
Сякаш бях
и не бях
този
сбутан
монах…
на чапата
религия…
но –
захвърлил
веригите,
друсвам шия,
белвам врат:
белким
да не видим
свят!
Тук човек.
Там човек.
Тук на чифт.
Там на тек…
Курс купува…
Курс продава…
Курсът ме
задоволява!
Тук – “ин порто”,
там – “ин касо”,
давай,
попе -
що си расов,
че кръщаваш
и без расо!
Ех, съдба –
веселба!
Ех, хаир –
панаир!
Всеки
гледа…
да, бе,
не, бе…
Нема
друга
като
тебе!
(Е, па нема!)
Ту на трън.
Ту на глог.
Ту
без дявол.
Ту без
бог,
както
клин
избива
клин:
без един
по един…
(от “Черната дупка”)
Затова през целия период на “мълчанието” – продължил с десетилетия - творчеството му се разпространява изключително от ръка на ръка. Но не от него самия. Правят го почитателите на неговите стихове и на неговата лирична, а едновременно с това - подчертано драматична и афористична проза. Случвало се е стихове, или прозаични откъси да са били давани от ентусиасти за печат, но най-често или без негово знание, или без неговото съгласие. В други случаи драматични колективи са разработвали сценично откъси от негови творби, също без прякото знание на автора, който не се е интересувал от авторските си права. Аз лично познавам хора, които никога не са го виждали, но гордо заявяват, че са разпространили на свои разноски по триста и повече ксерокопия на поемата “Водевил” – и едва са опазили по едно за себе си, толкова силен е гладът безмилостното откровение на българската действителност!
Голяма част от многозначителното “мълчание” на Бурмов минава през дългогодишна емиграция. Някои негови произведения от предемиграционно време са частично, или изцяло изгубени, поради унищожаване на оставения в България архив… Към тях се числи мрачната повест “Разказ за Андрей”, писана паралелно с Водевила, от която (за огромно съжаление на старите й фенове) са се запазили само отделни откъси и мисли на лиричните герои (Андрей и Елка), изразени често в мерена реч – като монолозите на Андрей “Да бъдеш сам, да бъдеш силен” (превеждан на английски: “To be alone and tough to be”), “Живот - цигара”, “Тежкият чук на андърграунда дълбае слуха на нещастниците, превърнали чувствата в наркотик” //Пояснение: “андърграунд” е стил от зората на хеви метъла// и монологът на телевизионната водеща Елка: “Метален блясък. Парфюм и жици. Наистина сме страшно умни… и камерите светло-сини пълзят съвсем, съвсем безшумно.” Повестта завършва трагично, с автомобилно произшествие:
“Тази нощ – ковчег и песен. Катастрофа и покой. Една едничка смърт е честна – борбата с острия завой.”
Според фенове, запознати с по-обширни откъси от това произведение, Андрей е бил своебразният “герой на нашето време”. Последните картини от повестта постепенно преливат в магическо-митологичен план и се явяват преход към следващото изгубено съчинение в проза – “Tractat Gorgona Rex” (Трактат за върховната медуза). Заедно с тях са унищожени също така: ранната ученическа поема “Шутът и иконата” (изцяло в “пушкиновски” ямб), ранните стихосбирки “Палава, непослушна пезия”, “Есента е малка песен”, “Водопад от листа”, “Момче като всички момчета”, “Търново” (повечето стихотворения от споменатите ранни заглавия са били публикувани, или четени по радиото и телевизията), стихосбирката “Фрустрация” (предхождаща Водевила), сборниците с разкази “Вълк”, “Кюмбе”, “Помощ!”, “Душата ми е стереи-игла”, драмата “Мечки” и комичното фентъзи “Попържлеков-Запръжкин в Тигания”. Колко малко тогавашният режим е оценявал културните си образци! Уместно е обаче да зададем въпроса: а дали конюктурата в днешна България оценява по достойнство творците си?
Дори знаменитата поема “Водевил” е достигала до читателите на “апокрифното слово” не винаги в пълната си цялостност. Съществуват комични примери, при които разпространителите смело дописват някой и друг липсващ ред – придаващ на словото на Бурмов същинска фолклорна обагреност. Общо в страната циркулират няколко хиляди съвсем точни екземпляра на това необикновено произведение – писано в своето време от 22 годишен младеж…
Почитателите на неговото творчество споделят мнението, че той отдавна си е извоювал място сред съвременните класици на худ. слово. Въпросът е - сред кои точно? В кое поколение да го наредим? В това, изкласило през 70-те години на миналия век, през това от 90-те, или в настоящето? Тук критериите като че ли се размиват и времето обърква хода си. Така, както в началото на седемдесетте млади хора са разнасяли негови стихове и протестната поема Водевил “в торбичка”, така три десетилетия по-късно, в зората на новото хилядолетие, пак млади хора разнасят откъси от неговата “Порцеланова маска” и от актуалните му протестни произведения, “Адски блуз”, “Купон в Обеля (децата на гетото)” и “Черната дупка”.
Има и такъв комичен случай: юношеска делегация от пазарджишки лит. клуб търси автора на поемата, за да му зададе няколко въпроса около това, което юношите считат за загадъчно в едно от стихотворенията на “Водевила” (“Коя си ти?”). Препращат ги при Бурмов. Той ги посреща сърдечно, светкавично се сприятеляват, поканен е от тях на дискотека, където им обяснява всичко, което знае по въпроса, разтълкува им “коя е тя” и кога очаква да се появи на историческата сцена, а на сутринта те му благодарят и много го молят все пак да ги запознае с баща си… защото са решили, че е синът на автора.
Може би някои от вас ще си спомнят първия голям хит “Есента е малка песен” на покойния Петър Чернев, с музика от Петър Ступел, по стихове на Бурмов: “Твойта шепа в мойта шепа. Шепа обич, шепа смях. Шепа ноти за южняка, петолиние за тях.” Или: “Момче като всички момчета”… Но… това е било през 1971 г., а това тук си беше точно 30 г. по-късно. Как така? Обясниха ми съвсем накратко, че момичето е загадъчната “коя си ти” от “Водевила” и вече не е толкова загадъчна, защото ето я, това е тя. Толкова било просто. Взела, че се появила накрая и точка. А времето? “Това пък какво е?”, попитаха и двамата в един глас. Не, не правеха театър. Не позираха. Бяха съвсем искрени. Най-интересното е, че никой на улицата не втренчваше в тях изпитателен поглед, никой не подозираше огромната им възрастова разлика – защото почти по нищо не се отличаваха от повечето млади двойки наоколо. Неволно си помислих за доктор Фауст. Бурмов сякаш прочете мислите ми. “Аз съм майстор. Не ме питай. Имам, имам сили. Аз съм… Фауст. Маргарита? Ти ли си? Не си ли… Аз съм… гарван. Рошав, казват, при това съм малко. Аз съм… гавра. Колко лошо. Тъжно. Колко жалко. Ти си Кармен. Летен вятър. Ама-ха! Не виждаш ли? Аз съм малък Клеопатър, без да се обиждаме! Ти си цезарка, ромейке. Аз съм Жулиетко. И така, полека-лека, стяга ме жилетката!” Отпратки към “Майсторът и Маргарита”, там малко и за Фауст, и за други работи, с гарга на рамото – с една дума началото на “Карнавал в музикалната академия” от 1988 г., където за първи път се появява и момичето с порцелановата маска, обясни ми Бурмов. Имало нещо и за Диоген – с фенер в ръката: “Само този грък небръснат тука все ми свети и не спира, че бил търсил жените на поета. Има да ги търсиш, казвам, ти, замрял античен зов, ти, съдба – безкраен праздник, от прозата на Булгаков.”
След една много ранна и спектакулярно бурна известност (многочислени публикации, две нац. награди за поезия, аплодирани авторски рецитали в театрални зали, по радиото и телевизията, високи отличия за лирика на фестивала “Златния Орфей” и т.н.) - в началото на 70-те години – всичко това задушено в репресии, последвали появата на безмилостната му поема “Водевил”, Бурмов доскоро се бе оттеглил в пълна доброволна анонимност. Едва през 2002 г., излезе отново на лит. пазар с изключително успешния худ. превод-преразказ на сагата “Прокълнатия меч”, (изданието за броени дни се превърна в горещ бестселър, разтърсени млади читатели издирваха Бурмов, за да му стиснат ръката) за което нац. фентъзи клуб удостои поета със званието “преводач на годината”. И също едва в началото на настоящата година, в един сборник на издателство “Елф”, се появи за първи път на бял свят скромен откъс от изпъстрения с омайни стихове фентъзи-роман, озаглавен “Порцеланова маска – българско сказание”, над който Бурмов от няколко години работи. Новият успех той обяснява така: “от доста време съм на вълна саги и сказания.“
Изложените по-долу встъпителни редове от известния поет и драматург Недялко Йорданов към апокрифно разпространяваната през почти тридесет десетилетия ранна поема на прокълнатия български поет Александър Ал. Бурмов, имат вече деветгодишна давност – те датират от 1994 г.! Тогава, три години преди окончателното му завръщане от емиграция в началото на 97 г., Бурмов за пореден път сам отклонява издателско предложение, въпреки възторжения предговор, написан от един от любимите му “учители”. Защо? Този въпрос му е многократно задаван. Без отговор. Можем само да гадаем. Дали не защото в родината пътят му отново е осеян с тръни… А може би… Междувременно неговият “Водевил” представя официалния български литературен сайт в Съединените Щати – а как това се е случило, той не знае: станало е без неговото разрешение.
Заслужава отбелязване, че една година преди встъпителните редове от Недялко Йорданов, китката на добилите широко признание водещи млади елзаски сюр-реалисти в Страсбург (начело с Арнолд Вийнхолц) обявява едно друго произведение на българския прокълнат поет – предемиграционната му поема “Капричио в портокалово-синьо” - за “най-добро съвременно произведение на поетичния сюр-реализъм в европейски мащаб”. Следните редове от “Капричиото” – в превод на френски – са по този повод пред “Сосиете Литерер дьо Страсбург”:
…Там някъде, в мъглата на безкрайното,
от крайните, студени стъпъла,
тя идваше по стълбата на тайните,
с горещи нестинарски ходила.
…Тя влиташеше с юмрука на тревите
в прозореца, безсмислено затворен,
и с песните на гроздето, опито
от виното на търсещия корен.
…Тя стъпваше в запалената слама
на късните желания,
облечена в разлистения срам на
тихото познание.
Очите й – от влага и от пролет,
ръцете й – горещи като лято,
а тялото й – безпощадно голо
в есенната клетва на земята.
Тя сядаше на края на леглото
от кадифени, меки тротоари
и гледаше със онзи странен поглед,
с който свободата ни изгаря,
и питаше с такива тихи устни,
с които бурята започва да обича.
В косите й – оранжеви, разпуснати,
танцуваше най-синьото капричио!
Според посочените френски сюр-реалисти момичето “в портокалово-синьо” е най-успешно стилизираният образ на обединената млада Европа. По същото време Бурмов участва със своя лирика на три езика в страсбургския мюзикъл “Карнавал на филантропите”. (Муз.: Юбер Виле, изп. Астрид Руф: песните на русалката Флорина и баладата “Един европеец в Страсбург”). Интервю с Бурмов и откъс от мюзикъла биват излъчени и по радио София през 1993 г.
Но точно когато започва да добива известност на запад, той взима “нелогичното” решение да се върне в родината – която по никакъв начин няма да го посрещне с отворени обятия. Типично за прокълнат поет.
Нека прочетем по този повод коментар с деветгодишна давност:
Катя Бурмова - Материала който включвам за представяне на Ал. Бурмов е писан 2003 год. Към днешна дата предговорът от Недялко Йорданов е с двадесет годишна давност. Писан е 1994 година. Рецензията от Недялко Йорданов ще бъде публикувана само на хартия след негово разрешение.
Всички права запазени!
Всички права запазени!
Няма коментари:
Публикуване на коментар