Откъс от
дневник (1993 г.), в който споменавам за
работния процес над сюр-реалната поема “Капричио в портокалово-синьо” (1975 –
1977 г.), втора в трилогията “През мъртвите етажи на познанието” (“Водевил”,
“Капричио”, “Телевизия по кабел”):
….През
дните, когато работех в къщи, сядах най-късно в 8.30 сутринта на наследеното от
татко бюро, или на малка маса на балкона и работех без прекъсване до 18-19
часа.
Имах
амбицията да се оформя като най-добрия поет в България, без да подозирам за
страничните ефекти на такава амбиция. Във всеки случай гледах на задачата си с
невероятна сериозност. Има редове, които са обмисляни със седмици. Има и
такива, естествено, които внезапно се раждаха в напълно завършен вид.
През
дните, когато работех в къщи, Рени поемаше ролята на батлер, и пристъпваше
съвсем безшумно, за да не смущава творческия процес: "Обедът Ви,
сър." "Чаят Ви, сър". Ако имаше късмет да не бъда в момента
твърде раздразнителен, отговарях през рамо с "Благодаря, милейди". (В
онези аристократични години бях на "сър" и “милейди” с почти всички
близки приятели.) Но най-често махвах с ръка: “Не ми досаждай сега!”, или: ”Добре! По-късно.”
Капричиото
е написано изцяло в “нострадамов” стил, въпреки, че преди близо три десетилетия
не бях чувал нищо за Нострадамус. То изобилства от предвиждания за близкото и
по-далечно бъдеще, които някои наричат “пророчества”. Има какви ли не картини –
от абдикацията на Тодор Живков и описание на посткомунизма, до заявка за
бъдещия албум на Пинк Флойд “Стената”. Описана е и бъдещата ми връзка с Катя.
Две години преди да знам, че ще ми се наложи да емигрирам – и то в Германия,
страна, която по онова време искрено
ненавиждах! – съм споменал от кое затънтено шварцвалдско градче след точно 17
години емиграция ще посетя за първи път родината с убежденията на езичник.
(…Ръкополагат го езичници. И той тръгва - от реката на Хармера, от градчето на
Хармера, в ризница от цветя.) В закътаното близо до френската граница, удавено
в цветя, но невидимо на повечето карти планинско градче Цел ам Хармерзбах
(Килия на хармерова лъка) в долината Кинцигтал (Келтска низина), за което дори
немците не са чували нищо, попаднах съвсем случайно - и там си останах – седем години преди края на
емиграцията. В Хармерзбах се оформих като езичник и фен на келтското присъствие
в антична Тракия. (в капричиото келтите са символизирани от “рогатата маска”).
Пак там взех решение да посетя родината и да потърся “на живо” пророкуваното (и
преродено) момиче от келто-тракийски произход. Този път взех, че си останах в
родината.
По-нататък
в капричиото се споменава, че много скоро след завръщането си ще бъда призован
от някаква невидима гражданска съпротива (…Таралежът ме вика. В очите му са
забити милиони бодли.), че “най-младият от всички пътища” ще “тръгва и от мен”.
Но
най-същественото развитие в края на тази супер-странна поема е срещата ми със
(и прякото участие като ездач във) някакава помитаща всичко огнена бойна
формировка, свикана от разгневената пра-българска памет, която буквално
изпепелява съвременната ни държавност, за да въдвори отново законността на
Първото Българско Царство. Духът, който ме обзема, е на някакво безжалостно в
кошмарния си гняв митично чудовище, породено – и олицетворяващо - измеренията на Дивото, далеч отвъд културния
кръг. (…Не простиха? Добре. Не прощават. Но СЕГА не прощавам и аз! Но сега ще
политна във Дивото като зъл и свободен кошмар, като вятър и дим във мъгливите,
тъмни мисли на призрачен Звяр. Ще
измитам прахта от пътеките с изранените, синкави трупове и със риск да
изглежда нелепото – невъзможно, свирепо и глупаво, ще размътя с отрова
събраното в кристалната, изворна чаша, ще пирувам с мътилка от раните: и гнойта
им е сигурно - вашата!” Намеква се и за
собствения ми хански и магьоснически (колобърски) ген. (…свободно с цветя ще
рисувам и с цветя ще убивам свободно.) (…като бойните рогове – целият от
сподавена, мътна тревога.) (…ще потърся прохлада във шатрите и в узрялата,
късна омая.) Споменатото чудовище обаче се отморява на “ужасно високи,
непристъпни, жестоки скали”, над които само “черен орел” дръзва да прелети. (…И лети над скалите навъсени
невъзможният черен орел, остарял от безкрайното търсене на безкрайно мъгливата
цел.)
Крайно
любопитно е, че колобърският символ на магическата сърна и атрибутните знаци на
ханската власт – кристалната чаша и черния орел, взрян в “закованата зеница” на
Слънцето, са споменати цели 7 години преди разкопките в Плиска да извадят точно
съответните фрески на бял свят, тоест преди да станат известни на
историографията.
Капричиото,
естествено, подлежи на множество тълкувания, някои от които съвсем не бяха
благоприятни за мен. Впечатляващо точните картини от первертирания
посткомунизъм (…в розови раковини: машини. В стройни редици: ритници.
Перверзията на държавата раздира ни. Животът поскъпва, правото е недостъпно,
поданниците – алиенирани и тъпи. Наследниците търсят изход, който да радва:
замениха Секирата с инкрустирана Брадва – с реснички. Хомотът – с юздички.)
(…вакантен е тронът насъщен. Секирата – също. Кой ще замести Могъщия? Поканва
се всеки презрян. Не знаете ли? Изплувалите няма да потънат! Не желае ли някой
да бъде разпънат на един социален таван? Където всичко е така безкрайно просто
– като Христос и римския закон, където миналото е добре посрещнат гостенин в
трапезата на бъдещия трон) (…където под съдийските халати протягат костеливи
длани просяци, постигнали гърдите на богатството с цената на безценното – въпоросите) (…където слепият
дори не се преструва, че лудостта е
болката от взиране и розовото на кръвта танцува с унижението на съсирека)
(…като пашкул, във който се е свила най-отмъстителната напаст, за да доказва на
природата, че може да я торят изгнилите й спомени и красотата често се опложда с най-гнусното от всичко –
насекомите!) (…където даже думичката “гад” не се римува с “интригант” и с
“парии”, а винаги и винаги: със глад. Където скромните, които се заравят по
дупките, забравят, че вали – и от удавниците даже пръст не става!) — както и
представата за тоталния апокалипс на
българската държавност, настъпил с помощтта на огненото войнство, заедно с
което сянката на тоталитаризма чезне в протуберансите на далеч по-стари повеи:
(…и загледан във алчните пламъци над главата на Сивото Чучело, ще си спомням за
Старите Навици – на какво и на как са ме учили!) (…Не плачете! Свободата е
по-стара от невежеството!) — след който
апокалипс, по правилата на огненото ято биват наказани не само “наследниците”,
но и всеки, който е обидил достойнството си: (…всеки, който по древни законници
е обидил с камшик свободата си!) (…Като камък
е мойто решение да се бия до пълна победа и на кладата – вместо съмнения
– ще пека малодушни говеда!)
Всичко
това стана причина някои експорт-номенклатурни кръгове в радио “Свободна Европа” (наричано от мен “свободна
Пенелопа”…) да ме обвинят в прокламации за гражданска война и вещаене на вопиющ
“монархофашизъм”. Това доведе и до самоубийството на преданата ми приятелка
Рени - смазана от тези упреци, както и
от пророчествата в капричиото, че друга
жена -–момичето в “портокалово-синьо” – ще съпътства дните ми, тя се нагълта с
миша отрова и се хвърли от един висок мюнхенски мост в тъмните води на река
Изар, с капричиото под мишница. Три седмици лежа в кома. Съживиха я, но… вече
не беше същата, въпреки, че продължи да ме обича.
За
сметка на това, десетилетие по-късно групата млади – и доста изявени - френски
сюрреалисти на Арнолд Вийхолц в Страсбург обяви пред “Сосиете литерер” капричиото за “най-великолепното произведение
на европейския сюрреализъм в поезията”, а
момичето в “портокалово-синьо” за кристализирания образ на младата
обединена Европа.
…Там някъде,
в мъглата на безкрайното, от крайните, студени стъпъла, тя идваше по стълбата
на тайните – с горещи, нестинарски ходила. По стръмното, смалена и превита от
гордостта на зъзнещия връх, тя идваше: по нежна от скалите и по-решителна от
рехавия мъх, за да попита Негово Величество, намръщения цар на изненадите, защо се изразява с електричество,
когато е студен, и сух, и рядък… Защо не се усмихват, не заспиват, пороите на
мътния валеж, защо така – до лудост - е красива от никого нестоплената скреж?
Тя идваше под пълната луна с усмивката на езерния лотос, спокойна като
призрачна сърна в настръхналия мерник на живота. Зад кръстчето на хладната
мишена, под огъня на стрелящите лещи, тя идваше към мъничката сцена на
най-неразбираемите срещи. Тя стъпваше по правата абциса, по острата координатна
ос – за малко публика и не до там актриса, но винаги до рамената боса. Тя
идваше с юмрука на тревите в прозореца, безсмислено затворен и с песните на гроздето, опито от виното на
търсещия корен. Тя идваше в запалената слама на късните желания, облечена в
разлистения срам на тихото познание. Очите й – от влага и от пролет, ръцете й –
горещи като лято, а тялото й – безпощадно голо в есенната клетва на земята. Тя сядаше
на края на леглото от кадифени, меки тротоари и гледаше със онзи странен
поглед, със който свободата ни изгаря. И питаше с такива тихи устни, с които
бурята започва да обича… в косите й – оранжеви, разпуснати – танцуваше
най-синьото капричио!
“Капричио
в портокалово-синьо”, дневникът на
един сън… А. Бурмов, 1975-77.
Няма коментари:
Публикуване на коментар