Откъси от реплики – реални и изфантазирани,
1993
===========================================
ПРЕДПОЛАГАЕМА ВЪЗТОРЖЕНА КРИТИКА ЗА
ДОБРЕ КУПУВАН РОМАН:
Йо-хо-хо!
Накрая едно истинско историко-криминално фентъзи за разцвета на великата
византийска култура на фона на настъпващата българска варварщина! Този
фентъзи-трилер - идеално четиво за бира и суджук (може и с пуканки) - изпълнява
всички недадени обещания и поставя на изпитание дори най-нездравите нерви!
Малко са авторите, които ви удавят почти безплатно в толкова
много кръв на толкова малко страници! Стевчо Царски (наричан от неориентираните
Стивън Кинг) трева да пасе! Насилие и ужас, ужас и насилие е непоклатимото
кредо нa този автор! Ама така - по нашенски, лютивичката!
Хора, чувате ли хора, за първи път в жанра: балкански секс от
ранното средновековие!
В десетки поучителни пози и всички екстри, които не са документирани
в упътването към Кама Сутра! Кога сте мечтали за такова убаво нещо, бе?
Една подранила келто-славянска пепеляшка става жертва на
безскруполна злоупотреба в харема на див прабългарски владетел! Яко и перверзно
до пълно изперкване! Леле-мале, каква беше момата, каква стана! Добре, че
накрая християните успяват да спасят душата й в царството небесно...
Ами всичко там, в константинополските потайности?
Помислете само каква сцена: Канас Ювиги Тервел и неговият
екзотичен побратим, безносият - и за десети път
временно детрониран - император Юстиниян, пълзят в ароматната
канализацията на Великия Град, с намерение съвместно да узурпират ухайния
византийския престол! Единадесетото възцаряване на Безносия с помощтта на
Гърбоносия! Аб-со-лю-тен хит!
Ето го там, в кулминацията на градацията, ето го самия Тервел, с
омазано (познайте с какво) лице, който се възправя над канала и в епохален
монолог доказва, че византийският екскремент има мижава ферментация в сравнение
с убийтвеното прабългарско изпражнение, от което, пророкува той, ще поведат
началото си велики български говняри, които векове наред ще оглавяват
майсторски осраната държава!
Да, но! Безносият Юстиниян, явно неспособен за обективна оценка
в обонятелен контекст, сляпо се обижда от този старобългарски лайноцентризъм и
се заклева над свещените говна на праведна Византия, както и в паметта на
сегашните, бъдещи и минали ромейски дрисъци, да отмъсти на своя побратим за
нечуваното оскърбление с една пръдлива
война - но при условие, че първо двамата успеят да узурпират престола и да
изпърдят византийската хазна, та да има с какво да воюват, тези непоклатими в
клозета мъже!
Вслушан в отходното ромолене на историята, Тервел казва: “Тихо,
побратиме! Ще ти задам един изключително важен въпрос.”
“Сери!”, отвръща Безносият, в пълна готовност да дрисне в
отговор.
“С коя ръка се бършеш, братко?”, пита Тервел.
“С дясната, бе, варварино!”, отвръща Безносият.
“Всички ли във Византия се бършат с дясната ръка, побратиме?”
“Всички, разбира се. Освен леваците. Но защо питаш? С коя ръка
се бършете вие?
“Ние, варварите, си бършем гъза не с ръка, а с листа от меча
стъпка.”
С див варварски смях Тервел джапа из лайната, а ромеецът
убийствено елегантно обарва в мрака дъното на канала, “безотраден, вникнал
жаден в знания незнайни тук”, както би се изразил по подобен повод Едгар Алан
По след много векове, “но без надежда пак да чуе с благовест на алилуя” писъка
на лукавия варварин, когото все още се надява да натрови с нахъскана пръдня.
Ръката му отвреме на време успява да стисне за гушата нещо мазно и дръгливо,
така обещаващо неприятно, сякаш е прабългарин, но всеки път то се оказва твърде
меко и податливо, за да бъде вражеския варварски врат и вместо да изпърди на
умряло, палаво казва “Цвък!” и се размазва завинаги между пръстите му. “Никога
повечееее!!” крещи многозначително ромеецът, нацвъкан до уши в застоялата
тишина. В отговар на това на рамото му отвреме на време каца един и същ
издъхнал, но безпътен пор, и излайва: “Невърмор!” Глух за този странен чар, ромеецът се отърсва от покварената твар,
с два пръста отлепва внимателно от лицето си заблуден тоалетен папирус,
отхвърля го с многозначителна гримаса, загребва с пълни шепи гъстата подземна
течност и я лисва накъдето му падне. И му е толкова, толкова гадно. “Ооооооо,
велики български държавнико,” – проплаква той – “колкооо са лайняните ти
двойнициии?! Сега и за в бъдеще? Ще имат ли някога край? Или ще бъдат безброй?”
“Предай се без бой!”, отговаря Тервел от мрака на историята, но… не по
същество. Объркан и и отчаян, Юстиниян се разплаква като току що детрониран
император. “Велика и ненадмината, срана-недосрана, отшумяла в канала българска
слава, ще те зърнат ли отново очите ми?” – сантименталничи императорът и
предизвиква вековете лайняна тишина със сетен цитат от още неродения Едгар По:
“Как те сенките наричат в черния плутонов хор?” Пор излайва: “Невърмор!” –
което в превод означава “Никога повече!”, но това е, разбира се, малка шега на
обстоятелствата, поне що се отнася до великата българска слава… (нали?) и
Тервел отново гордо изплува от лайняната тишина на вековете, като в една още
неродена песничка: “И юна-къ-ът гордо – гордо! – плува пооо златни вълни,
и-и-и-и…”, за да провъзгласи: “Тук се слуша мойта воля, тука аз съм хан, бум!”
Пляс. И така, те се подпръскват и подпляскват с мрачна вода, подпръскват и
подпляскват, докато безносият Юстиниян в почти животински екстаз подхваща с
вълчи вой “арията на рядкото щастие”, наричана в западната римска империя
“диария”…
След импозантното изпълнение – с много и
различно нюансирани обертонове – той
напомня на Тервел за предстоящата пръдлива война.
Българският хан на пръсти пресмята, че по ненарушимата им
уговорка сега е негов ред да победи и няма нищо против... но коварният Юстиниян
му е замислил злостна шега: той ще принуди Тервел да побеждава по бански гащета
от агнешка кожа, точно когато е на курорт в калните бани край Месемврия. За да
подведе великия хан към един кален триумф, точно, когато великият хан няма никакво, ама никакво
желание за чисти победи! Предстои унизителната сцена, когато Тервел, затънал до
гуша в българска целебна кал, е изненадан от нахълталия без
позволение Юстиниян и със сълзи на очите го моли в името на старото им
приятелство да направи поне едно изключение, като приеме честта на велик
ромейски победител и окичи светлото си византийско чело с венеца на триумфа, и
поне веднъж милостиво понесе праведния кръст на всемогъщ и всепобеждаващ
император, но коварният византиец ще му откаже, и няма да иска да побеждава,
само за да му съсипе отпуската. В неговите ужасно сложни интригантски византийски сметки той самият, а не този варварин трябва да бъде победен,
непременно победен, за да има реален повод да увеличи данъците в империята. В
края на безплодния пазарлък Юстиниан обръща коня си и нацвъква свещената
българска кал с гнусни конски екскременти, произнасяйки историческата фраза:
“Щом не искаш прокопсия, яж ромейската
фъшкия!”
Това вече е твърде много! С кански рев и конско лайно на главата
си, Тервел изпълзява от калта и гони безкрайно зарадвания император чак до стените
на Константинопол. Там горе, на върха на каменната грамада, се е сбрало
множеството на великия град, хем да шушука, хем да се наслаждава на плажните
доспехи на Тервел, защото речено е в словото божие, че праведните християни не
отвръщат поглед от голата истина…
Във вихъра на тези събития Бялата Сянка на Орфей снове
насам-натам и покорява с очарователен тракоцентризъм.
Тръпнете
ли вече в очакване?
Няма коментари:
Публикуване на коментар