Е Т Ю Д
( I )
Коя си ти? Пчела, или
поляна
със хиляди узрели
цветове?
Какво си? Китка билки,
или рана
в която се измиват
светове?
Коя си ти? Момиче, или цвете?
Земя и връх... начало,
или сила?
Или си пролетна трева,
пробила
замръзналата мъдрост на
планетата?
Та ти съвсем не си се
променила
в годините, прекарани
без теб...
откривам те. И
странната ти сила,
и вятъра в събудената
степ,
и тънкия поток, понесъл
невидимите сокове на
хляба.
Която и да си - със теб
е весело
и сигурно... и както
трябва.
Не, времето не е
пустиня,
не е изсъхнала простряната
ръка...
Откривам те... и
времето е синя,
дълбока, истинска река,
и болката й странно ме
разглезва,
и сядам до забравен
слънчоглед,
и някъде на мокрите ми
глезени
прокапва горски мед,
и с бързея на ручеите
тичам
по вените на черните
коне,
обичан съм и истински
обичам -
човешка кръв, и връх
усамотен,
и тяло на зелените ти
длани,
стрела и лък, и жива
тетива.
...Извират разпиляните
свани
от седем разиграни
сетива,
а ти ме раждаш в
бавното откъсване
- усмихната, завинаги
събудена -
в ръцете ми, от сока ти
напръскани,
замряло е първичното
учудване...
Коя си ти?
Пороен сок, без дъх ще
те погаля
и нищо, нищо повече не
трябва,
за да попият жадните ми
стави
оплождащата истина на
хляба.
Е Т Ю Д
( II )
От обич и омраза уморени
увисваме на всеки
кръстопът,
като въпроси още неродени,
които вече трябва да
мълчат,
но крехкото във нас е
още живо
и чисто е най-буйното в
кръвта -
все още ни се случва да
постигнем
в омразата единство с
любовта
и все така в живота си
понякога
със времето безмилостно
ще спорим,
за да уцелим после,
като ябълки
посоката на скрития му
корен.
Е Т Ю Д
( III )
Разкъсана е пъпната ни
връв,
но само с пъпна връв не
се живее.
Нощта - съсирана в
небето кръв,
но изгревът под нея
розовее.
...Очите ни ще станат
ручеи,
дъхът в листата ще
шуми,
да бъдеш мъртъв не е скучно,
телата ни не са сами -
във семената те са
скрили
посоката на своя път...
а колко бавно, бавно
гние
коравата им, зряла
плът!
Узрели, ябълките раждат
едва след първата
слана...
...И тази жажда, тази
жажда
по сбъднатите семена!
ПРИСЪДА
Процесът на творчеството
завършва
с пожелание
за амнистия.
Съдът
оправдава
голямата
истина.
Но за
думите
има
присъда
подписана:
думите
трябва
да
отлежат,
за да могат
отново
да бъдат
написани
з а п ъ р в и
п ъ т.
София 1974г
Няма коментари:
Публикуване на коментар