В О Д Е В И Л
( Comedia del arte)
моноспектакъл в стихове
Първа част
ЩАСТИЕ И СЪД
(пролог)
Чуваш ли? На тебе ли го казвам?
Пак ли ще остана неразбран?
Ще ми кажеш, че съм просто глупав...
ще ми кажеш ли, че съм пиян?
....Но аз съм млад и надежден писател
- и както най-често се случва -
кариера направих в театъра
на малките въжени кукли!
От няколко малки желания,
от няколко дребни признания,
- в театъра куклен, където
боядисан парцал е небето.
Неуспял във отдела "другарство",
провален във отдела "мечти",
аз постъпих накрая на мястото
на което с талант се блести:
повериха ми в този театър
перспективен отдел "мелодрама",
профил - "лъжи най-пикантни,
гарантирана измама!".
Любовта тук разбира се ползва
законна привилегия:
една кукла и няколко пози -
ето ти т р а г е д и я.
Една кукла и няколко пози -
безброй несериозни трагедии,
но ми скимна - дали на сериозно? -
да напиша с е р и о з н а комедия...
За такава комедия тъкмо
имах малък любовен сюжет,
разполагах с артистки изтъкнати,
с превъзходно формиран балет:
те играеха всякакви танци,
"любеница", "кан-кан", "мин-и-ет",
изпълняваха "голи-гондоли"
арфа и о р г а н - дует...
(щастие)
...ПРОЦЕСЪТ на творчеството
започва със смътната
надежда на ОСЪДЕНИЯ...
...Прибрахме се с надеждата във къщи.
Тя беше моя, весела и страстна
и както винаги, тя беше същата -
една надежда празна.
Игра, легло...
Кафе и умивалник -
приятно и дори забавно.
А някой беше казал, че е кално
надеждата
така да обладаваш!
"Жени, жени!",
въздъхнал би поетът,
"Жените ли?",
мъжът би възразил.
"Какви жени..."
циникът ще подметне,
а философът с
"Хм" ще обобщи.
И все така - от спор на спор -
без думи
жената шества
буйна, или строга...
Мъдрецът мисля,
би я нарисувал
с една такава проста аналогия:
когато беше девствена
надеждата,
на някой друг тя всичко подари.
Защо се връщаш пак?
Изглежда
животът щом ни умори,
се връщаме при първите, които
жестоко сме превърнали в последни,
но никога, не, никога не питаме
с какви очи сега ще ни погледнат!
Надежда ли? Това е просто всяка
жена, нестигнала целта на своя път.
Надежда! Благославям твойто мляко
и твоята развратна плът!
Ти никога не си дошла навреме -
все много рано, или много късно.
Не заслужаваш чистото ми семе
и пак, обичам те... дори такава мръсна.
Обичам те, когато ми досаждаш
със потна страст, разнежена до смърт,
защото можеш истински да раждаш,
когато истински те оплодят!
Аз мисля, че си струва да преспите
с една надежда глупава и страстна,
а често... уморена и пребита.
Та затова ли трябва да я мразим?
...Разсъмва се... Ужасно е когато
така внезапно, просто се разсъмва.
Нощта прозира като в апарата,
със който се преглеждаме на тъмно,
и докторът с огромна ръкавица
натиска премалелия корем,
а там - черво, транзистор, или жица
във тебе се е скъсало съвсем.
Но моля ви, наляво... по-надясно...
така... повярвахте ли? Няма как.
И диагнозата е ясна:
т о в а е язва, или просто - рак.
Но докторе, не е така заседнал
и нередовен този мой живот.
Това е, докторе, живот на дребно -
не се лекува с хапчета и спорт.
Промяна в климата? Звучи почти реално,
но, докторе! - С кого, къде и как?
Не, климатът е нещо по-специално,
не се променя с гари и със влак.
Разсъмва се... а сякаш ти залязваш,
останал насаме със свойте нощи,
и нещо незначително им казваш,
за да се каже само нещо още,
за да не вярваш в този миг, във който
денят, предателски, във първи ход
ще освети в леглото ти, във т в о й т о ,
не женствено животно, а робот.
Разсъмва се. Щастливи сме, когато
р о б о т ъ т е уверен в своя чар...
В прецизно подредени дати
на много весел календар,
във някакъв красив, последен,
замайващ миг на сладострастие,
намираме дълбоко в себе си
естествено машинно щ а с т и е.
Дни - недовършени скици,
в залези - локви безцветни.
Зная всичко: зная, че всички
предишни и днешни циници
са вчерашни грешни поети.
Не, не топлите - вие сте тънки,
слузни нишки от бивши куплети.
Вижте детското девствено слънце,
колко весело в джоба ми дрънка -
плесенясала медна монета.
Вижте - истинско щастие крие
този втръснал от дрънкане джоб:
в ден, задушен до смърт, да напиеш
всяка жажда с разхлаждащ сироп!
Дни - недовършени скици,
в залези - локви безцветни.
Гениално? Това е, че всички
предишни и днешни циници
са вчерашни грешни поети.
24 часа живот:
протоплазма, пресечена с алкохол.
24 часа живот:
главооболие, махмурлук, зъбобол.
24 часа живот:
дробове, запушени с кал.
24 часа живот:
атропин, кофеин, луминал.
12 часа нощ...
12 часа ден...
...на двадесет и четери тепиха
лежиш, победен.
Тушират го твоето
сгърчено тяло
24 златни медала.
В главата е празно,
в устата е кисело,
а в мозъка - някаква
хилава мисъл.
И тя е:
на първата
древна
и чиста
протоплазмена капка -
свалям
и шапка!
Защо нощта ми е така особена?
Наистина ли съм останал сам...
Защо... ме плаши ... гардеробът?
По дяволите!
Там,
във този ъгъл нещо мърда...
и нещото е май ръка...
Банално! Глупаво... но твърдо
ще светна лампата.
Така...
изчезна. Столче, слушай... мило,
смени я тази... странна поза.
Сядам. И му се захилвам.
"Е, да. Натрапчива невроза."
Безсъница. Започва моят ад.
Изгарям. Но съвсем буквално.
Главата ми е огнен водопад
с неразгадани тайни.
Не виждам нищо. Всичко се върти.
И не - поезия, и не - видения,
а в някакво
ч е т в ъ р т о и з м е р е н и е
със тебе,
свят,
отново
сме
на
"ти"!
Защо нощта ми е така особена?
Наистина ли съм останал сам...
Задушно е... Къде сте ме затворили?
Да п и я -
няма ли?
Или
поне
да
ям?
(протокол)
...ПРОЦЕСЪТ НА т в о р ч е с т в о т о
започна със смътната
надежда на ОСЪДЕНИЯ...
Съмнението беше прокурор.
Обвиниха поета
в злоупотреба
с родна хартия.
Точка 2:
идеали,
от тия,
дето прикачват към името ти
- обикновно човешко име -
сричката: "ист".
Като
истина,
като
изтерзан,
като
чист,
произнесени от съда, по погрешка
като
изтъркан,
като
изтузен,
като
психопат,
като
садист.
Надеждата го обвини в разврат. Била присъствувала на
някаква оргия, и - боже мой! Но тя не е от тия! И
каза: "Страшно е да си помисля... така ужасно беше!"
Адвокатът спеше.
Стар,
мухлясал
блян.
Пиян.
Професор Блян - юрист със десет титли!
Хитлер.
Това е
просто тъй,
за рима.
Поетът
му намигаше
интимно.
Професор Блян?
Попаднал не на място?
Баста!
На съда е ясно!
Няма нищо скрито.
Да влезе у б и т и я т !
(дознание)
Убитият?
Здравей, не ме ли помниш?
това съм а з - един убит човек...
Не съм ужасен. Аз съм спрял часовник
в зенита на един задъхан век.
Тържествено е мойто погребение:
зъбчатите ми колела
заслужиха дълбоко уважение,
надгробни речи, химни, опела.
Здравей. И все-пак... може би си спомняш?
Това съм аз, един убит човек.
Не е ли все-едно - робот, часовник,
бутилка, мърша, замразен бифтек!
Не се усмихвай...
аз ще ти разкажа:
не съм умрял от атомна война,
не ми вредяха нуждите и саждите,
прочутите комплекси за вина.
Уби ме ежедневното с в е р я в а н е.
Да, станах теле-радио-синхрон,
но спираш да се движиш и да вярваш,
ако си винаги със всекиго във тон.
За живите е свято, древно право
да изостават, или да избързват;
във крак със времето си, значи -
здраво
за дребното стрелките ти са вързани.
Пуснете го.
Поетът е невинен.
Човек не е убивал със татул!
- На моето ч о в е ш к о погребение
поетът е почетен караул.
Поетът се върти край мавзолея ми
и дебне стая със нормиран наем...
Поетът - племенник на зет ми -
отново ял - на заем.
Творци, творци! Спестявайте таланта
на влог и лихва със добър процент!
Пестите ли, току отпуснат заем
за цял апартамент...
Да любиш истински, защото е прието,
да пишеш стихове за по-висок престиж,
да се измаряш с разни мимолетни
истории, за да заспиш,
кажете ми - това ли е животът:
един безкраен, сладичък екстаз?
Човек ли съм, или животно?
Или съм вече - "аз":
една безкрайно утвърдена личност,
прецизно балансирана до грам,
която не яде за да живее,
защото аз живея за да ям.
От времето ли станахме такива,
или по кръв сме паразити?
Та за това, което днес убиваме,
бащите ни са падали убити!
Професоре! Професоре! Къде сте?
Изпитайте ме, моля ви! Сега!
Умирането усвоих чудесно
на истина и на шега...
Излишно е по навик да се стискате,
та аз за тройка даже и не моля.
Но моля ви, тук мъртви да не викате -
не взимайте на мъртвите покоя.
Не взимайте на мъртвите покоя,
сантиментални подлеци.
Смъртта е частна собственост, и не е
изгоден щат, вакантен за светци!
Професоре, но твоята защита
е пълна с юридически лъжи!
Аз искам истината да разпиташ,
вината ми със нея докажи.
Покажи ми истинско другарство
- някой да е искрен с теб и с мен -
някой да не е клюкарствал
и да не е озлобен.
Покажи ми честност, непревърнала
количеството в качество "подлец"...
Опитай се назад да се обърнеш
с онанистичен поглед на слепец,
огледай се и мухльото оплювай
и всяка плюнка нека вика "Мога!"
Тогава ще откриеш, че и д р у г и
са искали да вярват... в бога!
Вината ли? Не вие ще ме съдите,
надежди, блянове и пластове баласт!
Наивници! Над честните и мъдрите
една присъда има власт:
(присъда)
ОСЪДЕН СЪМ да бъда неспокоен,
да ме разкъсва всеки искрен ред
и всяка чужда болка да е моя...
Осъден съм да съм поет.
Не взимайте безсънните ми нощи -
не съм магьосник, нито таен луд.
Поетът като истината прост е
и като нея - взимат го за друг...
Но ако някога изстинат редовете,
ако намразя, ако стана лош,
с най-тежкото в света ме накажете:
с една единствена спокойна нощ!
(следва продължение......)
Всички права запазени!
Всички права запазени!
Няма коментари:
Публикуване на коментар