Трета част
И АКО НЯКОГА МЕ ВИДИТЕ, ЧЕ ТИЧАМ
(елегия)
А ето, септември се връща
на буйния, приказен кон...
и аз съм във старата къща,
и аз съм във родния дом
и слушам във тихите вечери,
заровени в мократа шума,
тези на мене наречени,
за мене изречени думи,
и тичам със дните в гората
- задъхан, щастлив, уморен -
с последния, мокър, разплакан,
дъждовен добър чернозем -
като мойте откраднати истини
в запустелите птичи гнезда,
като тези, реални, измислени,
пламнали стари листа...
Ех, смъртта да ми беше приятел,
а приятелят - смърт да не бе...
Ех, да можех и аз като вятъра
да превърна дъха си в небе!...
Ех, да можех и аз, като тебе,
моя хубава, черна земя,
всичко мъртво във мен да погребвам,
всичко живо във мен - да родя!
Омагьосал бих старата къща,
омагьосал бих родния дом,
където септември ме връща
на буйния, приказен кон.
Омагьосал бих... дълго да чакат,
тъй както аз дълго обичам...
...Изпуснеш ли някога влака,
много дълго ще трябва да тичаш,
обикнал всяка лебедова песен
след петдесет изгубени приятели,
обикнал слънчевата есен
на гроба на едно дъждовно лято...
В легенди и във митове не вярвам
и често съм от прозата по-строг,
но хората обикнал съм навярно
защото ненавиждам да съм бог.
И винаги - дори да не е лесно,
дори да закъснея,
ще се връщам при първата есен,
ще се връщам... дори и без нея.
И ако някога ме видите, че тичам
към края на студения си ден,
повярвайте ми - не смъртта обичам,
обичам смъртно да съм уморен!
Четвърта част
ТЕТРАДКАТА НА ПРОКЪЛНАТИЯ ПОЕТ
(три оди)
ОДА ЗА УМОРАТА
Умората от думи и дела,
които сме изпуснали случайно...
От сенките по нашите чела
- жестока и безименна умора
от сенките на спуснатите щори
в килерите на дребните ни тайни...
От някаква болнава миризма
на нещо средно между плесен и хлебарки,
на не до там изкъпана жена,
на хвърлени в клозетите угарки...
Умората нагоре да пълзиш,
когато можеш да летиш надолу,
умората да искаш да вървиш,
когато си безпомощен и болен...
От нуждата да бъдеш симпатичен
и винаги - безкрайно мил,
от нуждата да бъдеш поетичен
в един непоетичен водевил,
и никога да нямаш свое мнение,
но винаги да виждаш път...
Умората от дългите съмнения,
забравили за кратката ти плът,
но знаещи, че в хищния и скок
- безкрайно ловък, непринуден, мек -
лесно е да бъдеш бог,
трудно е да си човек.
Та тя по-силна е от собствената съвест,
която все-пак иска да почива!
Умората - от вечното безсъние
е станала безкрайно издържлива...
Умората от твоето излишно,
но твърдо "да!" на двадесет идве,
умората на тридесетгодишното
необходимо, предпазливо "не"...
Умората от гневните ти думи,
които кротко под езика спят...
Умората да бъдеш страшно умен,
когато трябва да си страшно млад!
Умората от лигавите сделки
в кантората на алчната ти съвест,
от тайните и явните престрелки,
от сянката на миналото в бъдеще...
Умората от дребното, невзрачното,
с което раните на едрото церим...
не гълтаме ли времето на хапчета
със чай, или с пеницилин?
За тези наши вечни епидемии
на пламнала от истините гръд
един антибиотик има - времето,
и всички бързат с него да ги спрат...
Но чуйте ме: дори да е потребно,
не взимайте от времето редовно!
Във малки дози е лечебно,
но във големи е отровно.
Живот на дози... той ни изсушава,
убива ни във пелени и пот.
Живот, след който нищо не остава -
не уважавам аз такъв живот!
ОДА ЗА ПОВЕЧЕТО
Живеем далече, снегът ни затрупва,
понякога няма транспорт,
мечтаем за хлебче, за топличка супа,
за простичък, топличък спор.
Големите теми са просто големи,
големи... а нас не вини.
Обичаме своите дребни проблеми
и своите малки жени.
Голямото слънце с големите облаци
решава вековния спор,
а ние отдавна решили сме спора си:
виличка с мъничък двор.
Пред хора в очите искри благодарност,
във клетвите - знаме и пушки...
А в къщи - червена и трепетна радост
в буркан с мариновани чушки.
Денят ще е кишав, но важното - дишаме,
за дишане няма статут.
И нека във всяка случайна въздишка
прониква сладникав уют!
Работим по много. От сутрин до вечер
все нещо горещо строим.
Какви ти случайности, спорове, срещи! -
след работа трябва да спим.
И нека е сиво, и нека е скучно,
в прозорците нека ръми...
нали в пожълтели истории учим
как бурята страшно гърми?
Защо сне такива? И кой е виновен
в такава една ситуация?
Еснафи не сме, не сме и чиновници,
и даже не сме демокрация...
ОДА ЗА АНДРЕЙ
(Портретът на бащата към сина)
"Запазих ли един единствен грам
от килограмите, които носех?
Успял ли съм така да се раздам,
че да не стана просяк?
Поисках ли щастливото невежество
на този миг, във който всичко зная?
Поисках ли, като смъртта прилежен,
на хората живот да завещая?
Поисках ли, или останах същия?
Безмилостно се приближава краят...
Но знам, дори назад да няма връщане,
аз нито миг не съм живял на заем!"
(Синът към портрета и всички наоколо)
Не си живял на заем, татко...
със зъби и със нокти - все напред...
И не угасна ли като тетрадка
на прокълнат поет?
Излез от рамката за малко. Виж сина си.
Пораснал е... и малко остарял.
Такъв го искаше... но виж, поръсен е
със скреж от истини... и рано е разбрал,
че празникът е винаги най-празен,
че винаги в компания си сам,
че винаги най-лекото ни смазва
и дребният товар е най-голям.
Такава е жестоката поука
на неговите двадесет и две...
Какво да прави собствената скука
и твоето хартиено небе?
Наследник е на т в о я т а действителност,
дори - съвсем умерено покварен...
защо не наследих дъха спасителен?
Защо не наследих и твойта вяра?
Канонът ли е истинската чест?
Защо поставихте баща ми в рамки?
Син божий... пророк същински!
Отдолу, с позлатени знаци
на праведен латински се чете:
"Historia magistrum vita est."
Глупаци!
Нарисувайте баща ми
как плачеше като дете!
Да бяхте нарисували баща ми
как носел майка ми - простреляна,
да бяхте нарисували баща ми
не бог, а - селянин.
Да бяхте нарисували баща ми
как знаел истински да вярва...
Страхувате ли се? Това не е баща ми,
а гавра!
За компостьора на общественото мнение
прежалили отново шест стотинки,
ще тръгнете ли, все така сплотени,
до всеки - всеки и за никой - никой?
Добре дошли в трамвайната ни партия
господа-другари с к а р т и т е !
Замаскирани,
абонирани,
защриховани,
застраховани,
отвисоко гледащи
контролите.
Господа!
(Другари!)
Аз
вдигам
тост
за ролите
и за суфльорите
на компостьорите!
И моят тост ще бъде малко клисав
от кишата на гумения под,
където всяка стъпка се подписва
с един удобен псевдоним - "народ",
но моят тост ще бъде много крепък
от парите по вашите тела...
Аз може да съм нищо и отрепка,
но моите очи не са дула,
с които на съседа си чертая
най-кратичкия път към комунизма...
с езиче и със зъбки не гадая
дали да гризна, или пък да близна.
Защото съм неуязвим - естествено!
Нали съм си без-съ-дър-жа-те-лен!
И както някой казал е: наследствено
съм бил самостоятелен...
Нали отрепката в общественото мнение
е най-платежният, неизчерпаем фонд?
Нали отрепката, дошла с постановление -
отрепката, братлета е бе-тон!
Отрепката застива в монументи...
и във венци блести оригинално!
Отрепката е даже на моменти
ге-ни-ална!
Отрепката е винаги с квитанция!
Да си отрепка - тъничко изкуство е...
Отрепката с две думи е гаранция
за самочувствие!
Небе от бетон смазва изнервения път.
Градът подава ръка през моста на задъханите коли.
Вали.
Там до мокрите ливади
зъзнат нови панелни сгради.
Земята лепне, размита като грим.
Асфалтовият дим на тесните шосета
изстива между релсите
на градските трамваи.
Държава, пълна
с комитети -
комитет
на Левски,
комитет
за авторски права,
комитет
за телевизия
и радио,
сватби,
банкети,
радии...
Държава
на авторитетни
институции
и духовна проституция:
на глава
от населението
по трийсет
комитета!
Демагогия!
Софистика!
Човекът
- единица
в световната
статистика -
е нула
като личност
и нищо
като "аз".
Държава
на омраза,
садисти
и екстаз!
Нация
"техническа",
с прецизни
изчисления,
които смайват...
За успокоение -
в математиката
всяка
нула
е безкрайна като масите...
Ура!
Векът
е посивял.
Напред,
идеали,
слепи
от музейна
прах!
Сълзите ни са
кал,
а лозунгът
ни -
смях!
Е, няма подлостта ви да презирам...
едва ли като н е г о ще съм твърд.
(За втори път умрял к а н о н и з и р а н
миг след преждевременната смърт)
аз виждам - в заскрежените прозорци,
сред храмовете някой ходи пеш.
Обичам тези храмове съборени...
обичам тези храмове от скреж.
Дъхът ми ги превръща във неясни
сгъстени и мъгливи мисли...
обичам ги, защото в тях израстнах,
когато ги записвах.
Обичам ги, когато се разсейват
и се топят зад върховете сини...
и виждам само улични фенери,
и прелъстителни витрини.
Обичам... като тази малка Соня
(с която пак се скарах и сдобрих)
в антракта между мисли да отроня
един добър и малко тъжен стих -
със него ще напия дива билка...
сърцето ми е топла бучка лед...
Какво, че ще отпия от бутилка,
която нося вместо пистолет?
Всички права запазени!
Всички права запазени!
Няма коментари:
Публикуване на коментар