СОНЕТ ЗА ЛИРИЧНИЯ ГЕРОЙ
( II )
Имам ли какво да ви
разкажа?
Имам ли? Нима са за
добро
малките, отровничките
сажди
в кюнеца на моето перо?
Не сме се преустройвали
на нафта
и чувствата си не
затоплям
с ТЕЦ,
но чух, че някъде,
на
някого
под рафта
продавали пера
и от
синчец.
Но този някой е така
далечен,
и нужни са такива
страшни връзки!
(А аз не съм
достатъчно
човечен,
нахален,
или дързък.)
Съдбата превъзходно ме
подхлъзна:
кола, апартамент, бастун, бомбе...
Ех, музо, музо, докога
ще зъзнеш
край мойто поетическо
кюмбе!
СОНЕТ ЗА ВЗРИВА
( III )
(реквием на
човеко-призрака)
Не крещиш на сън или на
яве,
тихичко промъкваш се
напред...
така, умрял за лошите
прояви,
живееш като много лош
поет.
С последни сили търсиш
път към себе си,
насищаш с нищо
несъбуждан глад,
препъваш се във мисли и
потребности
и в някaкъв неизразходван свят.
В пръстта на взривове и
пепелища
изравяш първобитния им
чар...
Поглъщаш унизителното
Нищо
с усмивката на
образован звяр.
И някъде сред падащите
камъни
- свидетели немислещи,
но съдещи -
застиваш като недодялан
паметник
на собственото бъдеще.
СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА
( I )
Безкрайно
ограничена,
зачената
по погрешка,
без сетива
и без мозък,
безформена,
тежка,
на дози
изпита,
убита,
изкормена,
моята истина
извъннормена
е влюбена
в своето
гниещо
тяло.
Моята
истина
не е
умряла.
Червена
кайма
от стотици
дисекции,
с ритници
избродена,
избодена
с инфекции,
за нищо
негодна
- в зеници
от сенки
подвижна,
свободна
като парализа -
разлагана
в рентген
и психоанализа...
Разтваряйте
в колба,
изгаряйте
в мензура,
дестилирайте
моята
истина
в цензура -
няма нищо
да видите!
Тя е прозрачна
като светло
пророчество,
като думите мрачни.
Моето творчество... има
ли срокове?
Толкова вечни
и толкова
преходни...
моите сокове.
СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА
( II )
Дали със кардинала,
или с
Ницше,
дали със
Маркс,
или със
Епикур,
дали е капитал
или е притча,
(а може би - неизявен
сладур?)
Дали е подсъзнание с
комплекси,,
дали е трубадур и
философ,
дали е съвест, или куп
рефлекси
и спекулира с Фройд,
или с Павлов?
Дали не мисли нищо
гласно,
дали е редник, или
вожд,
и без да е за миг
надкласов,
когато е ужасно общ -
дали е прост като
фашизъм
и бюрократ като
"народна"
воля,
играе ли на комунизъм
във някаква епизодична
роля,
или направо от
пиедестала
ни цели с гьобелсовия параф -
дали е свръх-човек
във
залата,
а във леглото си -
еснаф,
дали е сърп и чук,
и
стачки,
пожари, манифест,
овации,
или безизразна вършачка
в съвременни
модификации...
Дали голгота е мирисал
и като кръст е
неподкупен?
Дали е във известен
смисъл
по краищата си
пречупен...
...Внезапен, нов като
индустрия
и стар като отровното
проникване,
раздава изотопното си
лустро
геният на синтетичната
мимикрия.
Къде с късмет, къде със
връзки,
къде със ум, или с
талант,
но винаги жесток и
дързък
е социалният мутант.
И както и да го
обмисляте
- по някaкъв стихиен пакт -
без още да е станал
истина,
той все по-често става
факт,
дълбок, като
безперспективност,
бездънен като сив
поток,
и неговата
свръх-активност
е по-голяма...
от
урок.
СОНЕТ ЗА ВЕЧНОСТТА
(
I )
"Няма нищо
по-нежно от камъка,
от смъртта няма ниво
по-лесно,
по-студено няма от
пламъка,
или по-красиво
от плесен..."
Друг път може и да е
обратното,
но така се пишат м е м о а р и
...Тънещ в спомена за
най-приятното,
"Панта рей!"
- бълбука
писоарът.
СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА
( III )
През мъртвите
етажи
на
познанието,
по стълбите
на егоизма,
със кошница
от изсушени
планове
в мазетата
на
чувставата си
слизаме.
Така от есен,
чак до
пролет
с мезета и десерти
си
угаждаме,
безкрайно благодарни
на природата,
че може вместо нас да
ражда.
На прашни и огънати
лавици
ни чакат консервираните
спомени -
череши, нецелувани от
птици,
малини, като времето
бездомни...
Мазетата не са торби
със паяжини,
в които сянката на
грижите ни спи,
напротив,
те са нещо
много важно -
животът във мазетата
кипи.
Младо и червено вино
напада мъдростта
на
поколенията.
Захаросани
смокини
обсъждат
отчуждението.
Естрадният
ансамбъл
на туршиите
подготвя генерална
репетиция.
Една неферментирала
капия
разказва стари
вицове.
някъде сред инвентара,
между качета със
сирене,
търкаля се парче от
стара
ръждива лира.
Под покрива на кухи,
криви каци,
в копитата на дървения
кон,
понякога кресливо й
приглася
мухлясъл
ветеран-акордеон.
Скимтене на ръждясалите
панти...
и в кошницата слагаме
по малко
от философията,
от
талантите
и другите безценни
залъгалки.
И всичко би било една
идилия,
без вечната съмнителна
въздишка,
че в някакъв чувал напакостила е
неумолимата,
хиперболична
Мишка.
СОНЕТ ЗА ВЕЧНОСТТА
( II )
Понякога изгубеното
детство
намираме
случайно, изведнъж
в кошмарна нощ, в една
бездарна песен,
или дори в един
противен дъжд.
Едно такова - мъничко и
топло,
като момиче с острички
гърди,
изгубеното детство ни
се моли
да обясним не после, а
преди...
защо сме станали
безплатна кухня
на разни паразити и
хлебарки,
защо сме мрачни,
злъчни, сухи
и мислим все за власт и
десетарки...
И в тези кратки срещи с
невъзможното
оставяме скептичните си
маски
и без да претендираме
за сложност,
признаваме, че още не е
ясно
защо след толкова
необходими грешки
и толкова напразно
сладострастие
не бихме дали стотна
част от вещите
за острогърдо щастие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар