ДИДАКТИЧЕН
СОНЕТ
Раздавай, ако можеш да
раздаваш,
прощавай, ако можеш да простиш -
посредствено е да се
разпродаваш,
когато можеш да се
подариш.
Закриляй, ако можеш да
закриляш,
затопляй, ако имаш
топлина,
разкрепостявай, без да
си отиваш,
но сам не ставай
крепостна стена.
Зад нея може всеки да
се скрие -
нападнатият винаги се
връща.
Стената все за някого
се бие,
но никога, за никой не
е къща.
СОНЕТ ЗА ДОБРОТО СТАРО
ВРЕМЕ
ПИСМО № 1
(престо)
Уважаеми прадеди!
С машина на времето
изпращам проблеми
за Вашето образно
мислене.
Решете ги някак
на Вашето
пряко
ниво
на първично
разискване!
ОТГОВОР № 1
(адажио)
...от каменописеца
Трендафил Каменоеров
(драма)
Аз на страстите съм роб
каза първиъ питекантроп.
Хоп троп допълни жената
с хубавите бърни.
Ясно каза питекантропът
в дясно.
Браво каза
питекантропът в ляво.
Средниът мълчеши дорде
не го зачешът.
Иди, че ставай
филантроп каза пследниъ питекантроп.
ПИСМО № 2
(алегро)
Коригирайте
времето
преди да отнеме
епохални,
но кратки
минути!
ОТГОВОР № 2
(пиано)
За незнаен потомък
издълбах на отломък
със замах:
"Заповядайте
утре!"
ПИСМО № 3
(анданте)
Утре те ще надвиснат,
ако д н е с
не натиснете
с активната си
дипломация!
ОТГОВОР № 3
(кресчендо)
Вие май сте намислили
само нас
да накисвате?!
Ама-ха!
Бюрокаменация!!
П.С.
(модерато)
Потомци!
Не искам
да пиша
утопии.
Излишно е.
Имам опит.
Не обичам
тарикатите
и нерешителните подлеци.
Творчеството
е война,
която
не се печели
със
венци.
Нека други да дълбаят
във времето
инициали
на безценно име.
не обичам
реквиемите
и нямам
химни.
Живях,
за да казвам
това,
което мисля.
нека оставя
само прах,
обикновен
като
истина...
СОНЕТ ОТ НАЙ-НОВИЯ
ЗАВЕТ
( I )
А бе, това, което имам
да казвам
е може би казано.
И поетите дрънкат
напразно -
забелязал съм.
Приятен звуков фон
от разстояние.
Особено ако не им се
обръща
внимание.
Кой не завижда на
глухите?
Кухите.
Има ли в поезията
смисъл?
Зависи.
Някои се впрягат
безвъзвратно -
не им е приятно.
Други искат още -
искаха и снощи.
А някои си мислят даже:
"Той всичко ще си каже..."
СОНЕТ ОТ НАЙ-НОВИЯ
ЗАВЕТ
( II )
Защо ли в уютната,
мудна,
комфортна
и не много
спортна
съдба
е винаги пълен
стадионът
за футбол
и празен
тепихът
с
борба?
Борбата е ужким
прастара
традиция
и гордост, нали - един
вид...
нали е прочут със
борци...
и със вицове
народът ни смел...
духовит?
Дали в улисията
свършиха дребните?
"Ех, улисиьо безмерна
модерна!"
"Дали пък не са
тез
билети -
служебни?"
"Дъл не ги дават
на
черно?"
Това не е ново,
ще
кажете Вие,
това си го
знаем
без
теб.
Така е.
Но аз ви предлагам
един
нов,
н е п р о д а д е н
билет.
"Билет ли?"
"Браво!"
"Това е
фортуна!"
"Билетът звучи
утешително!"
Не бързайте.
В този
тепих
без трибуни
няма
зрители.
"Добре де! Но тя
май...
е мътна
и кървава...
Борба...
със кого...
до
къде..."
Ще видиме.
Гонг!
Откриваме
първо
борбата с
"Добре де, добре!"
СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА
( III )
В неонови нощи
хартиени мозъци
в книжни критерии
злоупотребяват
с материята.
Зелените площи
заселват с концепции,
с панелна любов
от сглобяеми секции,
боядисани в розово.
Но моята истина
е идеална:
ежедневна
и кална,
гениална
и глупава,
н а ш а т а истина
на живите трупове.
Опитайте с взрив,
с архимедови
лостове -
нашата истина
е толкова проста,
далечна
и непоколебима!
Нашата истина -
за да я имате
и, ако ви пречи -
да я помръднете,
нашата
истина
първо
ще сбъднете!
СОНЕТ ЗА СТЕНАТА
(
I )
Права си.
Ти ме чакаш дълго -
аз не се
прибирам.
Не питам къде си
когато те няма.
Очите ми са
ледено-прозрачни,
а ласката ми -
суха лятна
пръст
в сърцето на опожарена
степ.
Права си.
Не се раждам
в ръцете
ти
и дори
не умирам
върху теб.
Права си
без мене
да
поливаш
несбъднати лехи -
желана пролет
в сухо
лято.
Прави са
и птиците,
когато
гладуват
със трохи.
Права си.
Животът ни е
муден,
животът ни е
като
статия,
претъпкана със
мъдрост
-
скучна,
тежка...
Права си.
И може би това ти
е
единствената
грешка.
СОНЕТ ЗА СТЕНАТА
( II
)
Бъди спокойна - аз ще
си отида
без паника, сълзи и
нервен смях -
ранен до някъде,
донякъде обиден,
но пак такъв, преди какъвто
бях.
За теб ще мисля без да
пожелавам
това, което друг ще
наследи -
и с него ли ще бъдеш
пак такава,
каквато си била със мен
преди?
Ще има нежност, недоразумения,
сълзи... и после малко
страст,
и от това, което ни
променя -
мъчителното, ежедневно
щастие.
Бъди спокойна, аз ще си
отида
без паника, сълзи и
нервен смях,
ранен донякъде,
донякъде обиден,
донякъде... защото те
разбрах.
СОНЕТ ЗА СТЕНАТА
(
III )
Това е. Край. Не
трябват много думи.
Две истини - едната
закъсняла.
Най-глупавото е да
бъдеш умен,
когато сам на себе си
оставаш.
И тръгваш... тръгваш,
като всички,
спокоен и уверен този
път,
че вече си забравил да
обичаш
и все едно дали ще ти
простят.
И твоят път е прав,
като изплакване,
но правите най-често се
пресичат
във точката на смътното
очакване...
и тази нощ ще бъде
символична.
Тази нощ ще вдигаш
тостове
за най-искрения сняг,
тази нощ отново гостите
ще прекрачат твоя праг,
тази нощ, без цел и
трудности,
без задръжки и без
срам,
във най-приказната лудница
тази нощ не си голям.
Като в розов сън
потръпваш
в пелените на мига.
Тази нощ вървиш по
стъпките,
издълбани във снега
и сред взривове и
тайни,
катинари и врати,
тази нощ - съвсем
случайно -
ще се срещнат: аз и ти.
Всички права запазени!
Няма коментари:
Публикуване на коментар